— Той ми е чичо — каза тя, но реши да подсили нещата. — Любимият ми чичо.
В семейството често се шегуваха, че той всъщност е единственият ѝ чичо, но репликата излезе добра. Неколцина от заседателите също се усмихнаха и Харди изчака момента, преди да продължи:
— Британи, имате ли нещо против да ни кажете на колко години сте?
— На двайсет и три.
— В дома на родителите си ли живеете?
— Не.
— От колко време не живеете с тях?
— Мисля, че от около пет години. Откакто постъпих в колеж.
— Завършихте ли?
— Да.
— Все още сама ли живеете?
— Да. Имам апартамент в града.
Стиър избута стола си назад.
— Възразявам, Ваша чест. Каква е връзката?
Съдията наклони глава настрани и се обърна към Харди.
— Господин Харди?
— Представям в общи линии свидетелката, Ваша чест, и се опитвам да покажа, че г-ца Магуайър не е зависима от родителите си.
— Добре, приемам. Възражението се отхвърля.
Въпросите от този сорт продължиха още няколко минути.
Сама ли плащате сметките за апартамента си? За тока? За газта? Имате ли кола? Сама ли я изплатихте? Сама ли си плащате горивото? А застраховката на колата? А здравна застраховка имате ли? Работите ли? Родителите помагат ли ви финансово по някакъв начин?
Харди демонстрира, че Британи е физически независима от родителите си и продължи нататък:
— Нека се върнем към показанията ви от вчера. Вие казахте, че г-н Джесъп ви е блъснал в стена, лицето ви е било порязано и посинено, а след това ви е хвърлил на земята достатъчно силно, че сте решила да отидете до спешното отделение в болницата, за да се прегледате. Вярно ли е?
— Да.
Харди се върна до масата си и взе няколко листа.
— Британи, това са копия на документите от приемането ви в болницата „Св. Франсис“ — каза той и ѝ ги подаде. — Това вашият подпис ли е? В долния край на формуляра.
— Да.
Харди поиска документите да бъдат заведени като доказателство и отново се обърна към свидетелката:
— Бихте ли прочели записаното? Това е причината, която сте посочили за нараняванията си през онзи ден и сте се подписали.
Британи надали имаше нужда да поглежда листа, тъй като при подготовката бяха разигравали ситуацията.
— „Пациентът се е подхлъзнал и е паднал по лице, докато е тичал да хване автобус. Установени са множество контузии и натъртвания по главата, ръцете и краката.“
— С други думи, Британи, вие не сте казали истинската причина за нараняванията си на лекарите от спешното отделение, така ли е?
— Да, така е.
— Как се прибрахте у дома от болницата?
— Обадих се на майка ми. Бях без колата, понеже на работа обикновено ходя с автобус. Тя дойде и ме взе.
— А на нея какво казахте за нараняванията си?
— Същото каквото и на лекарите. Че съм паднала.
— Защо не ѝ казахте истината?
Британи издиша продължително.
— Не исках да замесвам никого в беля.
— Имате предвид, че не сте искали да замесвате Рик Джесъп в беля?
— Точно така.
— А защо?
— Не знам. Не мислех, че той беше лош човек. Не мислех, че го е направил нарочно. Просто превъртя. Не ме е удрял с юмруци или нещо такова. Не смятах, че ще се случи отново.
— Добре. А къде ви заведе майка ви след болницата?
— У тях. В нейния апартамент. Нейния и на баща ми.
— Там видяхте ли се е баща си?
— Да. По-късно същия ден.
— И на него ли разказахте историята за пред лекарите и майка ви?
— Да.
— По същите причини?
— Да.
— Британи, някога след това казвали ли сте на баща си, че г-н Джесъп ви е наранил?
— Не.
— Никога?
— Не. В смисъл не и докато Рик беше жив. Сега знае със сигурност.
— Разбира се. Благодаря ви.
Харди се обърна към заседателите, но не каза нито дума, тъй като това щеше да му навлече гнева на Гомес. Въпреки това с позата си успя да им предаде колко е доволен от отговорите на Британи. Беше я представил като независима и приятелски настроена млада жена, чиято първа инстинктивна реакция не е да избяга при родителите си, а точно обратната — да се справи със ситуацията и да им спести факта, че е пострадала.
Харди се върна до масата при Моузис, за да остави впечатлението да се затвърди. Отпи вода и отново застана пред скамейката на свидетеля.
— Британи — каза той меко, — събудили сте се в дома на г-н Джесъп и сте осъзнали, че той ви е изнасилил. Това се е случило в деня, преди да бъде убит. Тогава сте отишли с колата си до „Малката детелина“. Защо сте го направили?
— Не знам защо. Страхувах се, изпитвах ужас. Исках да изкажа мъката си, да поплача на нечие рамо, да споделя с някого какво ми се беше случило.