— „Някого“ означава баща ви, това ли имате предвид?
— Да. Помислих си, че ще е там.
— Той там ли беше?
— Не. Онази вечер на смяна беше друг барман. Тони Солая.
— Казахте ли на г-н Солая какво ви се е случило?
— Да. Трябваше да кажа на някого.
— Какво стана след това?
— Тони затвори бара веднага и ме отведе при родителите ми.
— Защо го е направил?
— Защото му казах, че искам да ида там.
— По кое време пристигнахте в жилището на родителите ви?
— Около два през нощта. Някъде там.
— Наложи ли се да ги събудите, за да ви отворят?
— Майка ми се събуди.
— Майка ви, не баща ви?
— Не, майка ми.
— Казахте ли на майка си какво ви се е случило?
Британи плъзна поглед от Харди към съдебните заседатели.
— Не.
— Но сте отишли там посред нощ, явно разстроена, и сте искали да ви отворят. Тя не ви ли попита какво се е случило?
— Да.
— Казахте ли ѝ истината?
— Не.
— Какво ѝ казахте?
— Само, че съм пила твърде много и искам да съм близо до „Детелината“, за да мога на другия ден да ида дотам пеша и да си взема колата.
— С други думи казали сте на Тони Солая, но не и на майка си, вярно ли е?
— Да.
— Защо го направихте?
— Не знам. Просто казах на Тони, изплъзна ми се. Докато му разправях, осъзнах, че не искам да казвам на никого другиго. Имах нужда малко да премисля нещата, да разбера какво да направя, какви ще са последствията… Накарах го да обещае, че няма да казва на никого.
— Какво направихте след това?
— Почти не спах. Станах рано сутринта и отидох до Центъра за помощ за жени, пострадали от сексуално насилие. Там съобщих за изнасилването.
— Съвсем сама?
— Да. Центърът не е далеч от жилището на родителите ми. На две пресечки.
— Какво стана след това?
— Там ме задържаха няколко часа, дадох показания, направиха ми изследвания, включително и кръвни. После ме оставиха да си ходя.
— Къде отидохте след това?
— Върнах се пеша при майка и татко, те ми направиха закуска, а после се качих на колата и се върнах в моя апартамент.
— В онзи ден казахте ли на баща си за изнасилването?
— Не. Реших, че това ще ги съкруши, а не исках. Никога не съм им казвала.
Харди замълча и остави простичката човечност на отговора ѝ да отекне сред заседателите. После кимна.
— Благодаря ви, Британи. Нямам повече въпроси — завърши той.
В почивката след показанията на Британи Харди си позволи момент на надежда. Моузис и Джина се бяха надигнали от местата си, внимаваха радостта им да не личи, но бяха не по-малко ентусиазирани. Историите за инцидента с блъскането и за изнасилването бяха много различни като значение, но в процеса се развиваха успоредно, а внушението им беше симетрично. Британи не беше човек, който бяга при родителите си, за да решават те проблемите ѝ, без значение колко са сериозни. Тя просто не правеше така.
— Почти съм склонна да мисля, че мотивът ще им убегне — каза Джина. — А това доста ще разтърси тезата им, не мислиш ли?
— Ако няма мотив, аз си тръгвам — прошепна Магуайър.
— Чукай на дърво — отвърна Харди. Той знаеше, че, стратегически погледнато, беше свършил добра работа, но не се носеше на вълните на еуфорията, тъй като разбираше, че работеше в полза на една лъжа. Фактът си беше факт — беше наясно, че Британи беше разказала на Моузис за изнасилването още в неделя сутринта, а това противоречеше на предишните ѝ показания. Нещо повече, същата вечер Моузис беше отишъл до жилището на Джесъп с шилелага с намерение да го пребие, вероятно до смърт.
До обед цялата им увереност се беше стопила до блед спомен.
Първият свидетел на Стиър след сутрешната почивка беше Тони Солая. Както подобава на бивш полицай, той излъчваше спокойна увереност и описа случката с Британи. Да, след изнасилването тя отишла в „Детелината“ и му разправила. В следващите няколко дни ходил до апартамента ѝ няколко пъти, за да се увери, че е добре. При едно от посещенията тя му казала недвусмислено, че в неделя сутринта се върнала от Центъра за помощ за жени, пострадали от сексуално насилие, и разказала на баща си какво ѝ се е случило. Как реагирал той ли? Бил „побеснял“.
Харди, Джина и Моузис обядваха със студени меса и деликатеси, които Сюзън беше купила. Седяха в стаята на затворниците — килия, вградена в коридора до задната врата на зала 24.
— И какво? Такава благодарност ли заслужавам? — не спираше Моузис, все още ядосан от внезапния обрат на събитията. — Кой го спаси в тия няколко месеца? Аз! Аз го спасих! Изхвърлили го от работа, дадох му друга, а той ми забива нож в гърба? Докато между другото се мъкне с дъщеря ми!