— Ами, не знам.
— Значи всеки обект с удебеление в края би могъл да бъде използван за нанасяне на четири отделни удара и резултатът ще е пак такъв, не смятате ли?
— По мое мнение това е изключително невероятно. Първо, четирите рани не са еднакви, точно както и четирите издатини на шилелага не са съвсем еднакви. Тоест за да наподобите удар с шилелага, трябва да използвате четири различни предмета, които да съответстват на четирите издатини на шилелага, и да нанесете ударите в точно същите места.
— Значи не са съвсем еднакви, но всяка от издатините е просто закръглена изпъкналост, нали?
— Да.
— Тогава е възможно, не е ли така, че един предмет със закръглена изпъкналост би могъл да бъде използван за нанасяне на четири удара по жертвата, които да оставят тези отпечатъци?
— Не мога да кажа, че е невъзможно. Повечето неща са възможни. Но по мое мнение следата е от шилелага.
Харди знаеше, че не е постигнал много, но това беше най-доброто, което можеше да направи, особено след като всички експерти, до които се беше допитвал, му бяха казали същото — оръдието на убийството беше шилелагът или нещо много подобно на него.
Харди се върна към масата си и хвърли бърз поглед към заседателите. Днес обаче никой не беше задрямал. Той се извърна, сякаш внезапно се беше сетил за нещо важно.
— Шилелагът — каза той с вдигнат пръст и застана отново пред свидетеля, изпълнен с нова енергия. — Сержант, вие описахте с подробности шилелага от снимките, обозначени като доказателства номер петнадесет и шестнадесет. Размер, тегло, отличителни изпъкналости, твърдост и така нататък. Кажете ми къде на местопрестъплението беше открит шилелагът, който са ви донесли за анализ?
— Не са го открили.
— Извинете. Бихте ли повторили?
— Не са го открили.
— Не са намерили шилелага?
— Не, или поне аз не знам. Ако са го открили, не са ми го носили за анализ.
— Ами тогава, сержант, как направихте анализа си?
Брито се поколеба и се опита да погледне зад Харди за някакво подсказване от Стиър. Оттам обаче не дойде никаква помощ.
— Анализирах го на базата на предположения, които биха могли да бъдат направени от снимката.
— Но никога не сте виждали истинския шилелаг?
— Не.
— Сержант, вие присъствахте ли, когато е била направена снимката на г-н Магуайър с шилелага?
Въпросът породи вълна от смях в залата, дори свидетелят реши, че е забавен.
— Не — каза той. — Разбира се, че не.
— Тоест никога не сте хващали в ръка шилелага от снимката, не сте го виждали отблизо или нещо такова.
— Вярно е.
— И как тогава, сержант, разбрахте, че е истински?
— Какво имате предвид?
— Ами, вие наричахте предмета на снимката шилелаг, което е тежка дървена тояга, прав ли съм?
— Да.
— Как разбрахте от какво е направен предметът на снимката?
Харди знаеше, че тази размяна на реплики дразни и притеснява Стиър до полуда. Колкото и да се бяха старали, полицаите не бяха открили и един свидетел от „Малката детелина“, който би признал, че е докосвал шилелага, който Моузис държеше под бара. Хората казваха, че е имало такъв предмет и е изглеждал истински, но посрещаха всички останали въпроси с неясно свиване на рамене.
— На снимката прилича на истински шилелаг — каза Брито.
— Затова допускам, че е изработен от твърдо и тежко дърво.
Понякога Харди просто обичаше театъра на съдебната зала. Сега се върна до масата си, където беше оставил голямото си адвокатско куфарче. Той го отвори и под изненаданите въздишки от залата измъкна половинметров предмет, който изумително приличаше на тояга от ясен от Кентъки с отрязан долен край и ясно изразена издутина в горния.
Когато го беше показал на Стиър в представянето на доказателствата преди делото, прокурорът беше пощурял и беше заявил на Гомес, че това е обикновена измама и явен опит за заблуда на заседателите. Харди опонира, че няма нищо такова — никой нямаше да твърди, че това е оръдието на убийството или пък е предметът от снимката. Просто искаше да покаже, че никой не е в състояние от една снимка да каже, че Моузис Магуайър би могъл да има достъп до нещо, което би могло да бъде оръдието на убийството. И Гомес се беше съгласила.
Харди мина напред, за да заведе доказателството, а шумът зад него се засили и Гомес вдигна чукчето. Тряс-тряс-тряс!
— Съдът призовава към тишина.
Най-накрая Харди застана пред Брито, а мърморенето зад гърба му затихна.
— Сержант — обърна се към него той, — разпознавате ли тоягата, която държа, заведена като доказателство на защитата „В“?