Бяха съставили схемата един ден след като Рик спомена за една своя позната, служеща в армията в поделението в „Кемп парк“ на другия бряг на залива. Тя се беше върнала наскоро от Афганистан, бременна, и терминът ѝ наближаваше. Армейската политика не предвиждаше изпращане на бременни жени в зони на военен конфликт и тя се надяваше да забременее отново скоро след като роди, за да се отърве от връщане към активна служба. Имаше шест месеца на разположение.
Единственият ѝ проблем беше, че съпругът ѝ не желаеше да имат второ дете.
Оказа се, че Лайъм познава богата двойка, която има проблем със зачеването. Те търсеха сурогатна майка, която да износи бебето. Щяха да платят сто хиляди долара, ако намереха точния човек, но бяха подозрителни за типа жена, която би се съгласила на подобно нещо. Искаха да са сигурни, че цената е справедлива и че след сключването ѝ сделката ще протече по план. Общо взето, смятаха, че ще се чувстват по-добре, ако имат и адвокат, който да се грижи за цялата процедура.
В рамките на месец Гудмън беше установил контакт с всички страни и беше сключил първата си сделка като посредник. Прибра четири пети от сумата без трите хиляди долара премия за Рик, който беше открил жената. Останалите двадесет хиляди даде на сурогатната майка, която беше повече от доволна да получи малкия процент, тъй като не го правеше заради парите, а за да може бременността да я остави на безопасно място у дома.
Беше чудесна сделка откъдето и да я погледнеш. Единственият ѝ недостатък беше, че можеше да бъде тълкувана като заговор за измама на правителството на САЩ, тъй като армията не само плащаше заплата на жената войник на действителна служба, но и покриваше всичките ѝ медицински разходи по бременността.
През следващите две години Лайъм и Рик откриха и осигуриха тридесет и две сурогатни майки за богати бездетни двойки, като слухът за услугите им се разпространяваше само от уста на уста сред най-престижните квартали на града. Всички жени бяха от армията. По-късно пазарът пресъхна с изтеглянето на войските от Ирак и Афганистан, но по това време бизнесът и приятелите на Джон Ло вече се бяха намесили с дарения за кампанията и Гудмън беше стартирал политическата си кариера.
Махмурлукът на Рик беше преминал. Проблемите от сутринта и усещането му, че сигурността на работата му е застрашена, също щяха да отшумят, когато откриеше удобна възможност да напомни на Лайъм за някои от тези не чак толкова лицеприятни аспекти на ранната му кариера и възхода в политиката.
Нямаше да бъде изнудване. Напомнянето на Рик нямаше да бъде заплашително. Посланието щеше да бъде ясно и просто — тайните на Лайъм бяха в безопасност, докато Рик запазеше работата си. Доволен, че е открил елегантно разрешение, Рик излезе в приемната, зави наляво и почука на вратата на Лайъм.
Дъждът започна да се лее точно след обяд.
Британи сама беше помолила да застане на задния щанд на кафенето на Пит. По принцип предпочиташе щанда за обслужване в предната част, тъй като там денят минаваше по-бързо. Но днес искаше да може да се шмугне в задната стаичка, ако Рик влезеше.
Не смяташе, че той ще дойде. Вероятно щеше да излезе точен и ще я остави на мира. Беше дала ясно да се разбере, че повече не иска да има нищо общо с него. Но обажданията му през уикенда я накараха да се зачуди — може би щеше да излезе достатъчно голям глупак, за да дойде.
Щом обедната навалица отмина, Британи реши, че той е схванал посланието, затова не беше подготвена, когато го видя, че стои на щанда ѝ. Изглеждаше пълен с надежда и някак жалък е мократа си коса, а от дъждобрана му се стичаше вода.
— Ей. Просто исках лично да ти кажа, че съжалявам — започна той без никакво предисловие. — Нямах предвид това, което ти разбра. Просто се получи грешно.
— Да, така е. Искаш ли малко кафе? Защото иначе си имам работа.
— Искам да разбера дали можем да опитаме отново.
— Няма да обсъждам това тук. На работа съм.
— Ясно. Мога ли да ти се обадя по-късно?
— Бих предпочела да не го правиш.
— Така не е честно.
— На мен ми изглежда честно. Наистина не мога да говоря в момента. Бих искала да си тръгнеш.
— Просто не знам къде сгреших.
— Беше очевидно.
— Но искам да ти обясня.
— Няма за какво да говорим. Наистина. Няма за какво. Сега трябва да си вървиш или ще се обадя на мениджъра ми.
Рик опря длани на щанда между тях. Лицето му беше сиво, а от косата му капеше дъждовна вода.
— Слушай, умолявам те. Това не е правилно. Просто ми дай шанс.
— Дадох ти шанс.
Тя отвърна поглед от него, обърна се към предния щанд и повиши глас: