— Мич!
Каза на мениджъра си какво я притеснява, едрият чернокож мъж се дръпна от машините за еспресо, застана до нея и се вторачи в лицето на Рик.
— Някакъв проблем ли има?
— Трябва ми просто минутка. Само минутка, това е. Трябва… да говоря… с тази жена — задъха се той.
Мич го изгледа безизразно.
— Тя не се интересува. Интересуваш ли се, Британи?
— Не.
— Виждаш ли. Кристално ясно е.
— Слушай, аз… — започна Рик и се наклони напред.
— Ти слушай, приятелче — сряза го Мич. — Ще бъде най-добре, ако си тръгнеш веднага. Британи, иди в задната стая и си почини малко.
Тя изчезна и двамата мъже се загледаха един друг.
Рик обърса лицето си с длан.
— Нещата не са приключили — каза той. — Мога да ви затворя, осъзнаваш ли?
— А, ти си една от важните клечки, така ли? В кметството ли работиш?
Мич извади телефона си.
— Нека се обадя на 911 и да видим дали ченгетата, които ще дойдат, знаят кой си. Искаш ли да видим? Идват тук всеки ден, така че знаят аз кой съм.
Рик дръпна ръцете си от бара, обърна гръб на Мич и тръгна към вратата.
— Приятен ден — каза Мич зад него.
— Можеше просто да платя да го пречукат.
Беше седем часа вечерта в този проливен понеделник. Тони Солая стоеше зад бара в „Малката детелина“ и се усмихваше в бездънните очи на Британи Магуайър.
— Ако отидеш в точната част на града, тарифата е около сто долара. Бакшишите за една добра вечер. А някой наркоман ще го направи и за цената на билетче за автобуса.
— Знаеш колко струва да пречукаш някого? Това е малко притеснително.
— Барманите знаят всичко — каза той.
— Баща ми все това разправя.
— Той би знаел, нали?
Солая посочи чашата ѝ за вино.
— Искаш ли още? — попита той. — Защото се заемам с поръчките.
— Не, добре съм.
Тя го загледа как се движи зад бара, бъбри с клиентите, налива питиета и се смее. Мъж в привичната си среда. Британи знаеше колко строг началник може да бъде баща ѝ, особено в любимия си „Малката детелина“. Моузис не търпеше нито лениви, нито нехайни бармани. Изискваше перфектност първо в приготвянето на питиетата, а след това и в цените, в температурата на водата за изплакване в мивката, в блясъка на чашите и в избора на точна чаша за всяко питие. Да пази господ, ако чашата на някой клиент се окажеше празна, преди барманът или сервитьорката по коктейлите за вечерта да предложи да я напълни отново.
Тя се зачуди как Тони се беше появил за пръв път миналия петък, а вече беше зад бара и работеше. Това беше нещо невиждано. Беше представен от чичо ѝ Диз, което също улесни нещата.
Той се върна към дъното, където седеше тя.
— Сериозно, този тип притеснява ли те?
— Не. Не наистина.
— Кое от двете? Не наистина или не?
— Не, предполагам. По-скоро беше жалък. Просто не беше разбрал, че не искам да го виждам повече.
— Ясно ми е, че това може да разстрои човек.
— Ами… благодаря ти. Както и да е, мисля, че днес схвана намека. Не смятам, че ще се върне. Няма да се налага да го пречукваме.
— Да платим да го пречукат — поправи я Тони. — Не виждаш някому сметката сам, макар че би могъл. По принцип плащаш да ги пречукат. Така е по-чисто.
9
В задната част на апартамента с три спални на последния етаж на сграда на ул. „Ървинг“, където Сюзън Уайс и Моузис бяха отгледали децата си, имаше стая с огромни прозорци. Момичетата я бяха кръстили „Мъгливата стая“, а името беше пирографирано върху дървена табелка на вратата. Бяха я направили някакви хипита от Футхилс. Сюзън, второ чело в симфоничния оркестър на Сан Франциско, прекарваше значителна част от времето си в нея. Стаята рядко биваше огряна от хладните слънчеви лъчи, по-често беше като обвита в пашкула на мъглата, а в нея Сюзън преподаваше чело на ученици от четири до седемдесет и една годишна възраст.
Тя беше наясно с вселенското правило, че телефоните звънят по средата на всеки урок и беше изключила звука на своя. Но когато той извибрира по средата на солото на Бен Файнстийн, тя го извади от джоба на гърдите, погледна екрана и се опита да потисне гримасата си.
Дъщеря ѝ Британи. Още драма.
Сюзън беше сигурна, че Британи знае, че уроците на Бен са в четвъртък от четири следобед. Така се бяха срещнали преди два месеца. Сюзън също знаеше, а и не беше някаква тайна, че двамата бяха изкарали някаква романтична авантюра за няколко седмици, която обаче беше завършила зле, особено за Бен, когото Сюзън обожаваше и тайничко не би имала нищо против, ако Британи се влюбеше в него. Но, разбира се, Британи си беше Британи и нищо подобно не се случи.