Ето я сега, звънеше по средата на урока на Бен. Вероятно не беше само съвпадение и беше крайно нечестно спрямо бедния младеж, особено ако, както подозираше Сюзън, Британи си играеше с него и искаше да го подмами да се върне при нея за седмица или две, преди да ѝ омръзне и отново да го изостави. Сюзън обичаше дъщеря си, понякога дори сляпо, но това поведение с момчетата я влудяваше.
Бен спря да свири по средата на Канон в ре мажор на Пахелбел.
— Важно ли е? Трябва ли да вдигнеш?
Сюзън въздъхна. Ако дори споменеше името на Британи, това щеше да сложи край на концентрацията на Бен до края на деня. Той отмени двата си следващи урока веднага след като бяха скъсали и Сюзън трябваше да му се обажда и да го придумва да започне отново. Животът продължава, каза му тя.
Сега Бен се опитваше да направи точно това, а дъщеря ѝ се обаждаше.
— Прилича ми на номер за продажби — поклати глава тя. — Докъде беше стигнал?
Бен изсвири шестнадесет такта, преди да звънне и домашният телефон в кухнята. Той спря, а Сюзън вдигна ръце, убедена, че това отново беше дъщеря ѝ. Съвсем малко хора знаеха стационарния номер и всички бяха наясно, че е изключено да звънят в часовете за уроци. Да се обажда първо на мобилния, а след това на домашния номер беше позната стратегия на Британи, която така постигаше своето и говореше с майка си, дори и да причиняваше неудобство на всички останали.
— Извинявай, Бен — каза Сюзън и стана разочаровано. — Сигурно е нещо важно. Ей сега идвам.
Тя стигна до телефона на третото иззвъняване, видя, че повикването е от номера на мобилния на Британи и вдигна.
— Може би си забравила, че следобед давам уроци по музика — прошепна тя рязко. — Това не може ли да почака?
— Мамо? — гласът на дъщеря ѝ беше като шепот, крехък като стъкло.
Само от тези две срички Сюзън разбра, че е станало нещо много лошо. Целият ѝ гняв се отцеди, зави ѝ се свят и трябваше да сложи ръка на плота, за да не залитне.
— Какво става, скъпа? Добре ли си?
— Не съвсем — каза Британи. — Не съм много добре.
— Къде си?
— В болницата „Св. Франсис“. В спешното отделение.
Същата нощ Сюзън седеше на масата в кухнята, а чашата чай, която си беше направила преди пет минути, изстиваше пред нея. Тя помилва по гърба черния си котак Фуджи, който беше скочил на масата веднага щом тя седна и сега се беше опънал и мъркаше като генератор. По западния прозорец почукваше пресеклив и насечен от поривите на вятъра дъжд.
В коридора отекнаха стъпките на мъжа ѝ. Тя се поизправи, макар че случилото се през деня я беше съсипало и я беше изтощило до краен предел. Моузис се появи на вратата тъкмо когато тя посягаше към чашата чай.
— Спи, натъпкана с успокоителни. Слава на господа за викодина. Тази вода още гореща ли е? — запита той, като тръгна към котлона.
— Би трябвало.
Сюзън го гледаше как минава през кухнята, слага пакетче чай в чашата и бавно налива вода от чайника. На плота държаха бурканче мед, Моузис вдигна ръчно изрязаната дървена бъркалка, остави медът да се стече в чашата и я върна в бурканчето. Взе си чаена лъжичка и започна да бърка преднамерено внимателно.
Поредният порив на вятъра плисна още дъжд върху прозореца. Сюзън чак подскочи, но Моузис не реагира по никакъв начин.
— Моуз. Какво си мислиш?
Той издиша тежко, сякаш беше задържал дъха си. Продължаваше да бърка чая и лъжичката потракваше по чашата.
— Нищо.
— Току-що ти трябваха две минути да си направиш чаша чай — каза тя.
Той вдигна чашата до устата си, духна и отпи.
— Не беше лесно да я направя както трябва. Но си струваше усилията.
Моузис седна срещу жена си.
— Притесняваш ли се? — попита тя.
— Дали Британи ще се оправи? Не.
— Изглеждаше наистина ужасно.
— От раните по главата тече много кръв — сви рамене той. Изглеждат по-зле, отколкото са всъщност.
— А и цицината.
— Да, но няма сътресение. Няма шевове, така че няма да ѝ останат белези. Ще оздравее.
— За какво тогава си мислеше?
— Как се е случило.
— Ами, знаем, че…
Той вдигна длан и я спря.
— Знаем това, което тя ни каза, толкова.
— Мислиш, че е излъгала?
— Не бих го изключил.
— Какво смяташ, че е станало? — попита тя.
Моузис потупа чашата с пръсти.
— Нейната версия е, че си е говорила с онова момче, видяла е, че ще си изпусне автобуса, затова се затичала, подхлъзнала се по мокрия тротоар, паднала и си ударила главата.
— Точно така.
— Може и да не е съвсем точно. Как така от едно падане е получила две отделни травми на главата? И защо едната е толкова голяма цицина? Колкото проклето топче за тенис на маса. Както си спомняш, имам известен опит и мога да ти кажа, че такава цицина се получава от удар с нещо плоско. Тротоар например. Стена. А откъде са драскотините по лицето ѝ? А и забеляза ли, че двете горни копчета на дъждобрана ѝ ги няма?