— Не, не съм и поглеждала.
— Винаги можеш да провериш. В гардероба е. Копчетата ги няма, но конците стоят, все едно някой ги е откъснал.
— Две копчета? Паднали са, когато се е подхлъзнала?
— Паднали? Ей така, самички? Обясни ми тогава какво ѝ е на ръката.
— Какво на ръката?
— Не спираше да потрива лявата си ръка високо горе към рамото.
— Помислих, че ѝ е студено.
— Може и от това да е — допусна Моузис. — Но когато се върнах, дръпнах одеялото и проверих. Има синьо-черно натъртване.
Сюзън сръбна от чая си.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Казвам, че искам да си поговоря с момчето, което е изчезнало и е оставило дъщеря ми обляна в кръв на тротоара.
Сюзън притисна длан към устата си.
— Бебчето ми.
— Просто казвам — кимна Моузис.
Моузис измина седемте пресечки до „Малката детелина“ пеш под дъжда. Тони Солая беше направо като дар Божи. Моузис му се обади веднага след като разбра от Сюзън, че Британи е в спешното. Младежът се метна на мотора си и се появи в бара след петнадесет минути, готов и дори нетърпелив да вземе още една смяна.
Моузис каза на Тони, че ако иска, може да затвори бара по-рано, но в момента вътре се виждаха поне петнадесетина клиенти и мястото изглеждаше оживено, а поне още десетина играеха дартс отзад. Моузис остана отвън още секунда и гледаше как Тони стоеше зад безупречно чистия бар и бършеше чашите до блясък.
Магуайър влезе, окачи водонепропускливата си барета и дъждобрана на старомодната дървена закачалка до предната врата и си дръпна високо столче. Тони се приближи и Моузис си поръча газирана вода. Някои от редовните клиенти също дойдоха да попитат за Британи.
— Добре е — повтори няколко пъти Моузис. — Подхлъзнала се и паднала. Ще се оправи.
Тони изчака всички да се върнат по местата си и застана срещу него.
— Как е тя наистина?
— Спи. Упоена е. Доста се е ударила.
— Трябва да е паднала много лошо.
Моузис скръсти ръце и издиша.
— Опитвам се да не съм предубеден и да не правя прибързани заключения. Опитвам се да си представя картинката, но нещо не се връзва, поне не и както тя го описва. Бяга в дъжда, подхлъзва се и пада по лице. И не се опитва да се опре на ръка и да се предпази?
— Какво смяташ, че е?
Моузис нахвърли сценария, който беше описал на Сюзън.
— Трябва да си поговоря с Британи — завърши той.
— Мислиш, че прикрива някого?
— Това се налага от другите ми заключения, не е ли така?
— Знаеш ли кой е бил?
Моузис поклати глава.
— Ще ми трябва тефтер, за да съм в час с всичките ѝ познати.
Тони сякаш понечи да каже нещо.
— Какво? — попита Моузис. — Знаеш ли нещо?
— Не съвсем — каза Тони. — Нека тя ти каже, ако има нещо за казване.
Тони си тръгна в дванадесет и половина. Беше почти един и Моузис седеше в отдалечения край на бара. Беше заключил вратата преди петнадесет минути. Поривите на вятъра продължаваха да носят равномерно валящия дъжд и капките удряха по прозорците. През минута-две по „Линкълн“ със съскане на гуми минаваше по някой самотен автомобил. Единствената мъжделива светлина вътре идваше от шейсетватова лампа с абажур на ниска масичка в дъното на бара.
Той завъртя изпитата наполовина чаша с джинджифилова бира пред себе си. На бара до чашата стоеше шилелагът на „Детелината“. Тази типична за Ирландия тояга представляваше шейсетсантиметрова твърда като желязо бухалка от ясен от Кентъки. Единият ѝ край завършваше с удебеление колкото юмрук, а от другия висеше кожен каиш. Моузис я беше ползвал няколко пъти в кариерата си на кръчмар, когато му се беше налагало да разтурва мелета. Беше страховито и убедително оръжие. Не си спомняше ясно кога я беше взел от мястото ѝ зад бара и я беше сложил до себе си отпред.
Съзнанието му беше сякаш замъглено.
Най-меко казано, някой беше се отнесъл грубо с дъщеря му. Колкото повече мислеше, толкова по-ясно му ставаше. Британи си мислеше, че постъпва умно, като не разкрива кой е нападателят ѝ, но не беше права. Моузис имаше чувството, че Тони може и да знае кой е, но също не искаше да говори.
Когато започна да разбира какво се беше случило на Британи, в стомаха му се стегна възел, но сега той се беше превърнал в черна ярост, която заплашваше да го обземе.