— Кой е пребил Британи.
Лицето на Харди мигновено стана като камък. Той се приведе напред.
— Кога се е случило?
— Вчера.
— Зле ли е?
— Насинена е, но е добре. Вече е у дома, при нас, в леглото си.
— В съзнание е, нали?
— Да, ту заспива, ту се буди. Дали са ѝ някакви обезболяващи.
— Говори ли е нея?
— О, да — кимна Моузис и вдигна длан. — Знам какво си мислиш. Защо просто не я попитам кой го е направил? Ами, питах я. Никой не я е бил. Паднала, това е. Това е нейната версия и се придържа към нея.
— Но ти не смяташ така.
— Нека кажем, че съм сигурен, че имам основателни съмнения — поклати глава Моузис. — Искам копелето да лежи в затвора, Диз. Не, не е вярно. Това, което наистина искам, е да го пребия, докато едва мърда. Но не мога да го направя и ще съм доволен, ако прекара известно време в пандиза.
— Не те виня. Но ти е ясно, че това няма как да стане, ако Британи не даде показания, нали?
— Ще я убедя, след като си помисли малко. Тя е умна. Ще спре да го крие.
— Когато това стане, тя ще ти каже кой е, така че Уайът не ти трябва. Но може би не става дума за криене — добави Харди. — Може би се страхува. За това помислил ли си? Тя няма да помогне на обвинението и в двата случая, било то от страх, било, че го крие, а ти пак няма да имаш име.
— Точно затова искам да наема Уайът. Само да открие кой е.
— А после? Ако Британи не идентифицира човека?
— Тогава отивам към план „Б“. „Б“ означава „Бия го, докато едва мърда“.
— Добра идея, Моуз. Ти ще отидеш в затвора.
— Глупости. Ще ме оправдаят. В най-лошия случай ще платя глоба и ще се върна към нормалния си живот.
— Нали току-що казах „Добра идея“. Това беше сарказъм. Имах предвид, че е лоша идея. И знаеш ли защо? Защото можеш да влезеш в затвора за години, зависи какви телесни повреди му нанесеш. А ти си стар човек с прошарена коса и не можеш да си го позволиш.
— Не съм съгласен. Той ще трябва да свидетелства срещу мен, а и ти спомена страх. Така ще го обработя, че ще се страхува като от господ.
Харди се изкиска.
— И от огромния си опит със закона си сигурен, че точно така ще стане?
— Рискът си заслужава.
— Не — каза Харди. — Всъщност не си заслужава. Разбирам, че си ядосан и ще е добре, ако можеш, да накараш Британи да повдигне обвинение. Ако не можеш, остави нещата така.
Моузис седеше с лакти върху коленете и със стиснати пред себе си ръце. Той сведе глава и я повдигна бавно, докато срещна погледа на Харди.
— Истината, Диз, е, че искам да го убия. Имам предвид буквално, физически, не ме интересува кой е. Искам да сложа край на живота му.
— Разбирам — каза Харди. — Не че те обвинявам, но по-добре не казвай това на висок глас, ясно ли е? Сега говори гневът ти.
Моузис издиша продължително, а погледът му беше като от стъкло. Той посочи лицето си.
— Това е гняв — рече той. — Тя е моето бебче, Диз. Моето прекрасно малко момиченце.
— Знам — каза Харди.
Той се пресегна и сложи ръка на рамото на Моузис.
— Знам.
Навлечен с туристически обувки, дънки и плетен пуловер под якето си на „Джайънтс“, Моузис се поскита из покрития с лека мъгла център за около час. Накрая се отби през „Скарата на Тадич“ за порция задушено с риба чопино и безквасен хляб на бара. След като си тръгна от офиса на Харди, той стигна до заключението, че шуреят му вероятно е прав. Ако не успееше да накара Британи да посочи нападателя и да повдигне обвинения, нямаше смисъл да се опитва да го намери сам.
Харди определено беше прав, като го предупреди да не се намесва директно. Това лесно можеше да се обърне срещу него и да му докара всякакви неприятност, включително и затвор, особено ако имаше замесен и някой друг, например Уайът или самият Харди. Това беше потенциален свидетел.
Магуайър довърши обяда си наполовина, извади телефона си и се обади на жена си. Тя вдигна на второто прозвъняване.
— Как е тя?
— Наред. Двете сме в кухнята, хапва пилешка супа.
— Как изглежда?
— Добре.
В гласа ѝ прозвуча фалшива веселост, Сюзън очевидно не казваше всичко, за да не се притеснява Британи.
— Да е променила историята си?
— Не. Горе-долу е същата.
— Мога ли да я чуя?
— Разбира се. Секунда. Ето я.
— Здрасти, тате.
Гласът на дъщеря му беше дрезгав и уморен.
— Как е моето момиче?
— По-добре. Все още съм малко уморена, но съм добре. След два дни ще съм като нова.
— Знаеш, че можеш да останеш при нас колкото искаш, нали?
— Знам. Благодаря ти.
— Слушай, Брит. Не си ли се сетила за нещо повече за случката?