— Не точно, тате. Просто всичко стана толкова бързо. Бягах, после се подхлъзнах и си ударих главата.
— Как е ръката ти?
— Ръката ли?
— Лявата ти ръка. Когато снощи те завивах, забелязах, че имаш голяма синина. Тя от отдавна ли е?
— Не знам — поколеба се Британи. — Мисля, че е наред.
— Не си спомняш как си се ударила? Може би си паднала първо върху нея, а след това си ударила лицето си.
— Не си спомням, татко. Но вече така или иначе съм добре. Окей съм, само съм малко подута.
Не беше като истински разговор, но Моузис си го превърташе из главата отново и отново и се вслушваше в спомена за някаква фалшива нотка. Единственият път, когато долови слабост, беше при въпроса за ръката. Може би трябваше да бъде по-праволинеен, да я притисне и да ѝ нареди да му каже. Но състоянието ѝ все още беше доста крехко и той не искаше да засилва мъките ѝ.
Харди беше казал нещата много точно. Британи или се опитваше да прикрива този задник, или се боеше от него. Моузис се усъмни в историята на дъщеря си от самото начало и се замисли сериозно какво се беше случило. Беше допуснал, че нападателят е бившето ѝ гадже, но сега изведнъж го осени прозрението, че той може все още да представлява заплаха. Кръвта зашумя в ушите му. Той можеше да я нарани отново!
Моузис не беше възпитал дъщерите си да прощават мекушаво на някой, който можеше да ги нарани. И двете му момичета бяха независими и със силна воля. Допускаше, че особено Британи никога нямаше да си помисли да защитава човек, който я беше обидил или наранил. Ако не друго, щеше да отвърне, да се оплаче в полицията и да остави нещата в ръцете на правосъдието. Но ако тя се страхуваше, че той ще я нарани отново, вероятно дори по-сериозно, Моузис можеше да разбере решението ѝ, че е по-добре да остави всичко без последствия. Според Магуайър мъжът, пребил Британи, вече трябваше не само да бъде наказан, но и да му бъде пратено ясно и недвусмислено послание какво го очаква в бъдеще.
Моузис свъси вежди, присви очи, а устата му се превърна в резка. Седеше и стискаше юмруци до купата си с чопино.
— Всичко наред ли е, сър?
Възрастният барман в смокинг бавно застана пред него.
— Извинете?
— Нещо не е наред с чопиното ли?
— Не, много е вкусно. Перфектно, както винаги.
— Простете, че питам — продължи барманът, — но не изглеждате сякаш ви допада.
— Просто си мисля за нещо.
— Разбира се. Разбира се. Извинете, че ви обезпокоих.
— Не сте ме обезпокоили. Чопиното е страхотно. Знаете ли, като си помисля, може да стане дори по-добро.
— Как?
— Нека погледна листа с вината и ще ви кажа.
Той изпи две чаши от червеното вино на заведението и си доказа, че се контролира. Самата идея, че една чаша неминуемо води до запой или до пиене до безсъзнание, беше смешна и току-що го беше доказал. Не беше близвал алкохол от шест години, а сега беше изпил две чаши. По една на три години, ако трябваше да бъде точен.
Тръгна с колата от „Юниън Скуеър“ към „Ван Нес“ и откри нещо почти невъзможно — свободно място за паркиране на няма и пресечка от кафенето, в което работеше Британи. Обедната навалица беше преминала отдавна и нямаше опашка. Той се представи на един от служителите като бащата на Британи и помоли да говори с мениджъра.
Мич се появи от задната стаичка и пристъпи в помещението за клиентите. Двамата се здрависаха.
— Как е тя? — запита Мич. — Вече ни липсва. Тя е страхотен човек, сигурен съм, че го знаете.
— И ние доста я харесваме — съгласи се Моузис. — Казва, че очаква да се върне на работа до два дни.
— И на мен това ми рече. Какво се е случило? Твърди, че е бягала да хване автобуса, подхлъзнала се, паднала и си ударила главата.
— Така разправя.
Мич наклони глава настрани.
— Но ето че вие, баща ѝ, сте тук. Просто сте се отбили да се уверите, че сме разбрали, че няма да се върне веднага?
— Не. Не съвсем.
Моузис помълча.
— Не съм убеден, че вярвам на историята за падането. Зачудих се дали някой от хората тук, някой от работниците ви, не е видял какво е станало.
— Спирката на автобуса е на две преки.
— Да. Знам.
— Искам да кажа, че не смятам, че някой я е видял оттук, нито пък би могъл да я види, дори и да сме гледали специално за това.
Моузис остана на място, заплашителен и внушителен, очаквайки още нещо. И то не закъсня.
— Не смятате, че това е било инцидент — констатира Мич.
— Не знам. Както виждате, опитвам се да разбера.
— Какво друго може да е?
— Нападение.
Мич присви очи.
— Знаете ли, че миналия уикенд тя разкара някакъв тип? Два дни по-късно той дойде и се опита да говори с нея, стана малко агресивен. Трябваше да го изхвърля.