Брейди беше стигнал без успех до втората пресечка, когато се натъкна на възрастен мъж — приведен, белокос, облечен с шорти и тениска, който разхождаше малък бял пекинез. Кучето се беше отдало на проучване на канавката, а стопанинът му го изчакваше търпеливо.
— Извинете — каза Брейди, протегна значката си и се представи. — Наблизо ли живеете?
— Зад ъгъла. Казвам се Фред Дайър и живея тук от тридесет и пет години. Космо може да стигне само дотук. Преди го извеждах чак до надолу до „Криси“ и часове наред гонеше фризби, но, както виждате, тези дни са вече зад гърба му. А и зад моя, предполагам. Какво казахте, че ви интересува?
— Не знам дали сте чули, сър, но снощи в квартала е станало произшествие — посочи Брейди зад гърба си. — Ей там, на една пряка. Разпитваме хората, които живеят тук, дали не са забелязали нещо необичайно точно когато е започнало да се стъмва.
— Необичайно като какво например?
Възрастният мъж погледна към кучето.
— Браво, Космо. Добро момче!
Той извади найлонова торбичка и се наведе да почисти.
— Точно по часовник. Де да можеше да кажа същото и за себе си. Какво имате предвид под „необичайно“?
— Нещо извън познатото. Може би нещо, което не си пасва. Или което ви се е сторило странно. Не е наложително да е значително. По това време бяхте ли излезли на разходка?
— Вероятно. Нека помисля. Предпочитам да извеждам Космо, преди да се стъмни, но да е съвсем малко преди това, така че да е спокоен през цялата нощ.
— Значи снощи сте го извели тук? По същия маршрут?
Старецът присви очи и се вглъби, за да си спомни.
— Да — каза той най-после, — със сигурност беше снощи. Знам, защото вечерях печено пиле. В неделя ям пиле и си спомням, че дадох кожата на Космо, както правя винаги. Той обича кожа, но му я давам само след като съм се наял, тъй като след това трябва да излезем доста бързо, ако ме разбирате. Все разправят, че на кучетата не бива да се дават остатъци от храната на хората, но предполагам, че на неговата възраст това е без никакво значение.
— Така е — съгласи се Брейди.
Фред Дайър наклони глава настрани, но след миг я изправи, сякаш се беше сетил нещо.
— Знаете ли, един човек ни подмина, едва не се блъсна в нас. Аз кимнах и поздравих, както правя винаги, но той продължи забързано. Спомних си го, защото носеше нещо като… Не съм сигурен как да го нарека. Нещо като тежка пръчка. Но беше гладка, като бастун, но ако е било бастун, е бил счупен. Изглеждаше малко странно, все едно беше взел от земята някаква дебела пръчка или клон и го носеше със себе си.
— Спомняте ли си как изглеждаше този човек? — попита Брейди с напълно овладян и лишен от вълнение глас.
— Бих казал около среден на ръст. Бял мъж, може би на около четиридесет-петдесет години. Носеше яке, мисля, че на „Джайънтс“. Вероятно с тъмна коса.
— Успяхте ли да огледате лицето му добре?
— Не мога да кажа подобно нещо — поклати глава Дайър. — Беше просто забързан човек, който ни подмина на тротоара. Ако не броим излъсканата пръчка. Смятате ли, че това може да е важно?
— Нямам представа. Просто бих искал да поговоря с него, който и да е той. Не го познавате като човек от квартала или често минаващ оттук, нали? Не сте го виждал преди.
— Поне не си спомням, а и щях да знам, ако живееше в района. Поне щеше да кимне.
— Бихте ли могъл да го разпознаете, ако го видите отново?
— Може би — поколеба се Дайър.
— Видяхте ли накъде продължи, след като ви подмина?
— Не. Съжалявам, беше просто човек, който вървеше по улицата. Не обърнах особено внимание.
— Разбира се.
Брейди извади визитка от портфейла си и я подаде.
— Чуйте, г-н Дайър, вие помогнахте много. Имате ли нещо против да ми кажете как да ви намерим отново, ако искаме да дойдем и да поговорим още малко?
— Няма проблеми. И без това дните ми не са толкова натоварени. Не знам с какво щях да уплътнявам времето си, ако не беше Космо.
— Оценяваме сътрудничеството ви. А ако си спомните още подробности, каквото и да било за лицето на мъжа, за дрехите му, просто ако се сетите нещичко, ми се обадете. Всичките ми телефони са на визитката. Обадете се без значение по кое време през деня или нощта.
Горе-долу по същото време Лий Шър беше стигнала почти до края на „Майорка“, където тя излизаше на „Честнът“. Чукаше на всяка врата, но в повечето случаи ѝ отговаряше само звънецът или ехото от потропването в празните жилища из сдвоените сгради, жилищните блокове или в редките отделни къщи.