Стоеше на малка площадка с две врати. Оставаха ѝ още три адреса по „Майорка“, а след това щеше да мине от другата страна на улицата и да започне да проверява в обратен ред, докато се срещне с Брейди. Тя натисна звънеца и зад наполовина остъклената врата вляво, която водеше към горния етаж, се появи чернокожа жена на около може би тридесетина години. Името на пощенската кутия беше Ананта Дъглас. Щом видя Шър, тя открехна вратата и каза:
— Съжалявам, но не желая да купувам нищо. Просто трябва да спрете да звъните по вратите и да досаждате на всички.
— Нищо не продавам — каза Шър, протегна значката си и се представи. — Аз съм следовател в полицейското управление и разпитваме из квартала дали снощи някой не е видял нещо подозрително.
Жената отвори вратата още малко.
— О, извинете. Помислих, че сте… Това заради човека, който е бил убит снощи ли е?
— Надолу към другия край на улицата. Вероятният заподозрян може да е минал оттук, докато се е отдалечавал от местопрестъплението.
— Как е изглеждал?
Шър се престори, че не е чула въпроса.
— Снощи забелязахте ли нещо необичайно навън?
Жената се изправи сепнато, погледът ѝ се разконцентрира, закри уста е длани, а после ги отпусна до брадичката.
— О, Боже господи! — възкликна тя. — О, Боже господи. Нима току-що е бил убил някого?
— Не знаем дали е така. Просто искаме да говорим с него. Да приема, че сте видяла някого?
— Той беше точно пред сградата. Имах среща с приятелка на кафе до ъгъла и точно излизах от вратата. Закъснявах, а тези врати са малко по-навътре от фасадата и от тях не може да видите какво става по тротоара. Излязох много бързо, а той явно тъкмо е минавал покрай сградата и налетях право върху него. Доста здраво го блъснах.
— Паднахте ли?
— Не. Никой не падна, но…
Жената се замисли и явно се върна към спомена.
— Значи аз започвам да се извинявам: „Съжалявам, трябва да гледам къде вървя“, а той просто стои. Имам предвид, че се спря на място, сякаш не можеше да повярва какво се е случило. Погледнах го, а очите му бяха като на луд. Той ме гледаше и тогава видях, че държи някаква тояга. За секунда си помислих, че ще замахне и ще ме удари, но аз отстъпих няколко крачки и го попитах дали наистина е добре, а той се овладя, все едно си пое въздух и го задържа. После кимна, каза, че съжалява, и обърса бузата си с другата ръка.
— Така че със сигурност сте видяла лицето му.
— О, да. Гледах право в него.
Свидетелката описа човека на Шър.
— Мислите ли, че ще може да го разпознаете, ако го видите отново на снимка или в очна ставка.
— Съвсем сигурна съм, че ще мога.
— Бихте ли искала да помогнете на художника на полицията, за да направим правдоподобен портрет?
Жената помисли и поклати глава.
— Може би ще мога. Вероятно ще успея да го посоча сред другите, ако ви трябва. Имам предвид, ако го видя отново на живо. Ако това би помогнало.
— Възможно е, ако стигнем дотам. Благодаря ви, Ананта. Вие сте Ананта Дъглас, нали?
— Да, госпожо. Но, знаете ли, имаше и още нещо с лицето му.
— Какво?
— Първо си помислих, че е възрастен, като старец. Но след това ми се стори изненадващо млад, все едно не е толкова стар, но е преживял нещо тежко, нали се сещате?
— На каква възраст предполагате, че е?
— Може би на около четиридесет, не много повече, ако въобще имаше и толкова. Може и да греша. Просто реших, че трябва да ви кажа.
— Не, права сте. Всичко е важно. Може ли да ми разкажете повече за тоягата?
— Какво например?
— Дали е била като някакъв спортен уред, купен от магазина, или като бастун? Как изглеждаше? В какъв цвят?
— Беше тъмнокафява. Дълга около половин метър. Някак лъскава, но груба.
— Как така груба?
— Ами, не знам, беше като отрязан клон, който някой след това е полирал до гладко. На единия край имаше удебеление. И изглеждаше стара.
— Стара?
Ананта кимна.
— Сякаш беше изгладена от безброй ръце, които са я държали.
Шър изсумтя развеселена.
— Сега ми е ясно защо я нарекохте тояга. Изглежда, наистина е било точно това.
— Приличаше на тояга. Като бухалка на пещерен човек, нали се сещате?
— Добре. После какво стана?
— После аз се дръпнах и тръгнах нагоре към „Честнът“.
— В посоката, накъдето е вървял и мъжът, преди да се блъснете в него?
Ананта кимна утвърдително.
— Да, но той изчака. Мисля, че някак си се беше стреснал, когато го блъснах. Когато стигнах до ъгъла, погледнах бързо назад, а той още стоеше до вратата. Той ме видя и дори вдигна ръка и ми махна, все едно ми желаеше късмет. После пресече и се качи в колата си.