— Бил е паркирал на улицата?
— Да.
Ананта отвори вратата на апартамента напълно, сякаш нещо току-що ѝ беше хрумнало. Тя се извини на Шър, мина край нея и излезе на площадката.
— Ето там, на първото място от другата страна — посочи тя.
Шър едва сдържаше вълнението си. Беше се натъкнала на златен свидетел.
— Ананта. Нали мога да ви наричам Ананта?
Младата жена се усмихна и разкри перфектните си зъби.
— Да, така се казвам.
— Аз съм Лий. Дали случайно не сте забелязала каква е била колата? — попита тя овладяно.
— Малка, може би светлосиня. Седан, не беше джип или нещо подобно. Ако ме питате, бих казала, че беше „Хонда Сивик“. Познавам модела, защото аз карам такава кола. Но може да е била и някаква друга малка кола.
Шър и Брейди пиеха кафе на огряна от слънцето външна маса близо до апартамента на Ананта, точно където „Майорка“ излизаше на „Честнът“.
— Така — разсъждаваше Шър, — той е паркирал чак тук, отишъл е до другия край на улицата пеша, пребил е Рик Джесъп е тоягата до смърт, а после си е тръгнал посред бял ден по улицата, като е носел оръдието на убийството, което би трябвало да е окървавено.
— Освен ако не го е измил в апартамента на Джесъп.
— Възможно е, но все пак… Ако се опитваш да се измъкнеш, след като си убил някого, защо ще паркираш на няколко преки?
Брейди се усмихна.
— Ами ако не искаш да получиш фиш или да те вдигнат? Ако планираш убийство, наистина няма да го искаш.
— Казваш, че е заради паркирането? Отново?
— Смешно ти е, но само почакай и ще видиш. Паркирането е основен елемент в повече престъпления, отколкото човек може да си представи.
— Все това повтаряш. Казвал си го около хиляда пъти.
— Една универсална истина може да бъде повтаряна постоянно.
В полицейското управление Брейди започваше да се прочува като притежател на новия рекорд по брой фишове за неправилно паркиране. Старият се държеше от колегата му в „Убийства“ Даръл Брако. Все случваше на доста тъпи пътни полицаи. Винаги оставяше визитка под чистачките, а на нея ясно пишеше, че е следовател в отдел „Убийства“, но пътните ченгета неизменно забелязваха служебния му автомобил паркиран на тротоара или в алеите край мястото на убийството и му оставяха глобата на предното стъкло. За последните две години не беше платил нито една, а имаше почти сто. Не беше попълнил и административния формуляр, който би анулирал фишовете. На теория с всичките глоби и фишове автомобилът му дължеше на общината близо дванадесет хиляди долара за паркиране, а всяка нова бележка увеличаваше сумата и раздуваше популярността му. Веднъж един сержант го попита какво прави с фишовете, дали ги изхвърля. Брейди му отвърна, че ги трупа под седалката и оставя изхвърлянето на хората, които чистят колата в служебния гараж.
— Не се шегувам — каза той и се върна темата за заподозрения. — Обзалагам се, че това е било най-близкото място, което е намерил.
— Разкриване на престъпления чрез анализ на паркирането — вметна Шър. — Това ми харесва.
— Така трябва — отвърна Брейди. — Това е следващото голямо откритие в криминалистиката.
13
В десет часа на следващата сутрин Глицки се чудеше какво да прави с една торба с четири килограма печени фъстъци с черупките, която стоеше по средата на бюрото му. Както всеки уикенд той и Трея бяха ходили до „Костко“ уж с цел да спестят от разходите си за храна, но пак бяха похарчили около три пъти повече пари. Глицки се опитваше да държи едно от чекмеджетата на бюрото си винаги пълно с фъстъци и знаеше, че са намалели, затова купи голяма разфасовка от четири килограма. За жалост тя заемаше около една трета кубичен метър място, а чекмеджето му събираше едва една пета от торбата, и то при положение, че първо изхвърлеше всички други неща, чието място по принцип беше точно там.
Когато Уес Фарел влезе през отворената врата, Глицки се мръщеше объркан зад огромната торба фъстъци и се облягаше на стола с крака върху бюрото. Фарел се спря стреснат.
— Не че някой ме пита — започна той, — но фъстъчената работа, с която си се захванал, леко излиза извън контрол.
— „Костко“ — каза Глицки. — Когато си там, четири килограма ти се струват отлична сделка.
— Миналия път купихме малко замразени пилешки гърди — поде веднага темата Фарел. — Малко ли казах? По-скоро около седемдесет парчета. Ако някога свършат, никога повече няма да хапна пилешко. Но няма смисъл да се притеснявам, понеже няма изгледи да свършат.