— Наистина ли не можеш да го събудиш? — попита Франи.
— Не. Пробвах със студени кърпи от бара върху лицето му. Мъртвопиян е. Не знам колко е изпил, но почти не реагира. Ако имах някаква идея какво да правя, въобще нямаше да се обадя на теб и на Диз.
— Знам. Не се притеснявай. Уверена ли си, че няма как да го преместиш?
— Франи, той тежи сто килограма, а точно в момента е отпуснат като парцал. Аз съм шейсет, едва успях да го изправя.
— Но сега си го изправила, нали?
— В случай че повърне. Не исках да се задави.
Харди лежеше до жена си и прошепна:
— Жив ли е? Диша ли?
— Мисля, че може би трябва да се обадя за линейка.
— Сигурно ще е добра идея.
— Кое ще е добра идея? — попита Харди.
— Линейка — отвърна Франи.
Думата накара Харди да се раздвижи. Той се шляпна няколко пъти по бузите, отметна завивките и стъпи на пода.
— Дай да говоря с нея.
Франи му протегна слушалката.
— Сюзън — попита Харди, — има ли пулс? Диша ли?
— Да. Но не мога да го събудя, Диз. Страхувам се, че може да умре. Човек може да умре от прекалено много алкохол, нали?
— Понякога. По-добре се обади на „Бърза помощ“. Веднага идваме.
— Не искам да ви…
— Стига. Ние сме семейство. Когато имаш неприятности, се обаждаш, това е едно от правилата. Чуй ме. Сега затвори и се обади на 911. Ако линейката стигне преди нас, ми звънни на мобилния да ми кажеш къде ще го закарат и ще се срещнем там. Разбра ли?
— Разбрах.
— Добре. Действай!
Харди шофираше в тъмната нощ под надвисналите клони в западната част на парка „Голдън Гейт“ и беше твърде притеснен и твърде ядосан, за да си позволи да говори. Затова само натискаше газта по пустите улици.
— Знаеше ли, че пак е почнал? — успя да каже Франи.
— Не.
— Сюзън рече, че пие от два месеца.
— Много мило от нейна страна, че ни го съобщава.
— Диз, това по никакъв начин не е нейна вина. Той ми е брат.
— Ако е знаела, можеше поне да го спомене. Само това искам да кажа. Има една съвсем незначителна причина да бъде трезвен. Разбираш ме, нали?
— За това ли става дума?
Харди я изгледа косо.
— Това е поне една проклета част от всичко.
— Няма нужда да ми викаш.
— Не викам. Викането включва и висок тон, не само употребата на ругатни. Ако викам на нещо, това не си ти. На цялата ситуация е.
Той се пресегна и я докосна по бедрото.
— Само за протокола, радвам се, че си тук с мен. Ще ме възпреш да не го убия, ако вече сам не се е погрижил да го направи.
— Не говори така. Сигурна съм, че не се е опитвал да сложи край на себе си. Може би просто не е знаел колко може да носи след толкова време, а по-вероятно просто е забравил.
— Да. Може би.
— Не можех да не дойда с теб. Той ми е брат в края на краищата. Ти си този, който може да не идва, не си длъжен да го правиш.
Тя сложи длан върху неговата.
— Намали малко. Ако се ударим, няма да помогнем на никого.
— Няма да се ударим — каза Харди, но поотпусна педала на газта. — Само да сме наясно. Не го правя от християнско милосърдие. Изключително бесен съм. Утре ми предстои страшно натоварен ден, а ще съм като зомби, ако не заспя в съдебната зала. Единствената причина да съм в колата е да бъда там, когато тъпият ти брат се пробуди, ако въобще успее, и да съм сигурен, че няма да започне да си бъбри с лекарите, сестрите или със скапаните чистачи и няма да изтърве една-две подробности за нещо, което го гризе от шест години или там някъде.
— Няма да го направи.
Харди се изсмя кухо.
— Със сигурност би могъл, Фран. И както може би си спомняш, спря да пие точно поради страха, че ще го направи. Постоянно подемаше темата след няколко питиета. Не можеше да го потисне, да възпре философа в себе си, толкова интересна му беше проклетата тема. Така че спря да пие. И слава Богу.
Харди удари с ръка по волана.
— Какъв идиот! Какво си мисли? Че ще може да го контролира? Не може. Доказал го е стотици, хиляди пъти.
— Диз. Това е болест. Почне ли веднъж, не може да се спре.
— Не съм убеден, че съм съгласен. Но е дяволски сигурно, че е можел да се удържи да не си налее първото питие, нали? Виждали сме, че е отказвал. Значи може да го направи и трябва да продължи да го прави.
— Нещо се е случило.
— Адски си права, че се е случило. Пак е почнал да пие, това се е случило.
Харди излезе на „Линкълн Уей“ и зави наляво по нея. Бяха на шестнадесет пресечки от „Детелината“. Беше сухо, но черният асфалт блестеше под светлината на уличните лампи и се простираше пред тях. Той отново увеличи скоростта.