— Така, нека изясним нещата — каза Глицки. — Открил си момиче, което зарязало Джесъп преди няколко месеца. После той я ударил, а след това баща ѝ отишъл и го пребил. Що за сапунена опера?
— Прилича малко — съгласи се Брейди.
Тримата с Шър седяха на сгъваемите столове пред бюрото в кабинета на Глицки. Денят едва започваше.
— Защо смяташ, че Джесъп е изнасилил точно нея, а не някоя друга жена?
Шър се приведе над масата.
— Не знаем дали е така, Ейб. Отидохме, говорихме с нея и…
— Как я открихте?
— Баща ѝ си е оставил визитката в офиса на Гудмън. Секретарката го завела в графика — обясни Шър.
— Браво, добре сте се сетили. Продължавайте.
— Вчера отидохме при нея — поде Брейди, — говорихме, но тя изглеждаше доста… смутена.
— Била е разпитвана от полицаи от отдел „Убийства“, а бившето ѝ гадже е било убито. Мислиш ли, че това я е обезпокоило?
Двамата следователи се спогледаха.
— Естествено — кимна Шър.
— Но не сте разпитвали за изнасилването?
— Не, сър — отрече Брейди. — Опасявах се, че ако започна с това, няма да се получи никакъв разговор. Тя можеше да ни каже много неща, които не са пряко свързани с изнасилването.
— Съгласен съм. Нека говори. Може да се отпусне и да ни каже всичко, а така цялата история с центъра за помощ и за тайната ще отпадне.
— Но ако тя — начена предпазливо Шър — не признае, че е била изнасилена…
— Тогава нищо такова не се е случило.
Брейди се изправи в стола и се шляпна с длани по бедрата.
— Ейб, тя е била. И двамата мислим така.
— Но не сте я питали.
— Дали е била изнасилена през нощта в събота? — уточни Шър. — Не. Но тя ни каза, че наскоро се е видяла с него.
— Но без да споменава изнасилване.
— Не — поклати глава Брейди.
Глицки загриза бузата си отвътре и се замисли.
— Каква е вероятността да го е убила тя?
— Реално нулева — каза Шър.
— Тя не е мъж — сви рамене Брейди. — А на мен ми харесва версията за онзи с тоягата.
— Тогава възможно ли е изнасилването от предната вечер да няма нищо общо с убийството?
— Ейб, вярваш ли го наистина? — намръщи се Шър.
— Не. Всъщност не. Но ако жертвата е момичето, с което сте говорили вчера, а тя не признава, сме в задънена улица.
Брейди се смути и изправи гръб в стола.
— Знам, че съм тъп като неандерталец, но наистина не мога да разбера защо не признават. Имам предвид, че те са жертви. Няма да се забъркат в неприятности, ако кажат какво им се е случило.
— Биха могли — поправи го Шър, — ако изнасилвачът реши да ги накара да млъкнат, преди да свидетелстват.
— Или ако бъде убит — добави Глицки. — Тогава имат мотив да са му видели сметката.
— Докато сме на темата — каза Шър, — това дава мотив и на други хора. Например на гаджето ѝ или на баща ѝ. Когато Джесъп нападнал дъщеря му първия път, той го намерил и го пребил. Но всичко това не подкрепя мотива, ако изнасилването не бъде признато.
— Казваш, че според теб е бащата? — попита Глицки.
— Не съм сигурна, че бих твърдяла подобно нещо. Но ако е той, това би ѝ дало основание да отрича изнасилването.
— Тогава защо ще ходи в центъра? — учуди се Брейди.
Шър сви рамене.
— Това може да е била първата ѝ реакция. Била е уплашена, не е знаела какво да прави, а и не забравяйте, че е станало, преди Джесъп да бъде убит… Но след това разбира, че е мъртъв, а това променя играта.
— Все пак нека също така не забравяме, че нямаме жалба за изнасилване. Точка. Така че в момента правим само догадки. Как изглежда бащата?
Брейди беше започнал да кима в знак на съгласие с предположенията на Шър и сега побърза да уточни:
— Да не прибързваме с радостта, но доста добре пасва на описанието на нашия тип с тоягата.
— Бъзикаш ме — присви скептично очи Глицки.
— Нищо подобно — отрече Брейди. — Не се шегувам ни най-малко.
— Как се казва той? — попита Глицки.
— Магуайър — отвърна Шър. — Моузис Магуайър. Собственик е на бар в „Сънсет“.
Глицки не посмя да се обади на Трея и да говори с нея.
След като Шър и Брейди излязоха от кабинета му, той изчака пет минути, помота се с присвит стомах из общата стая за почивка и се запъти към най-бавния асансьор на света. От фоайето излезе през задния вход на Съдебната палата, мина покрай моргата и затвора и стигна до паркинга.
Петнадесет минути по-късно той шофираше почти по инстинкт, тъй като му се струваше опасно дори да мисли рационално. Беше стигнал почти до дома си, но когато излезе на Трето авеню и „Гиъри“, осъзна накъде кара, зави надясно и измина късата пресечка до „Клемънт“. Там се намираше малка сдвоена къща, типична за тази част на града, а двата входа излизаха точно на ъгъла. Толкова рано сутринта паркирането не беше проблем — знак ако не за божествена намеса, то поне за някакво космическо одобрение на постъпката му.