— Ти си му адвокат?
— От два дни — кимна Харди — Не мога да повярвам, че не ми се е…
Мобилният телефон на кръста му иззвъня с мелодията на „Ще спя, когато умра“ на Уорън Зевън. Харди погледна екрана.
— Ето го.
Франи го стисна за ръката.
— Диз, трябва да…
— Знам — прекъсна я той и натисна бутона за вдигане. — Къде си, Моуз?
Моузис беше в затвора. За жалост решението на Фарел да повдигне обвинения се оказа съвсем просто. В криминологичната лаборатория откриха кръвта на Джесъп по чифт туристически боти в апартамента на Магуайър, в колата му и по якето му.
Дизмъс Харди крачеше нервно покрай полукръглата стъклена стена на сравнително просторната стая за среща на адвокатите със задържаните в областния затвор. Беше идвал тук десетки, ако не и стотици пъти, но колкото и да беше голямо и модерно, помещението винаги го депресираше с бледата си миризма на дезинфектант и с леденостудената флуоресцентна светлина. Единственото обзавеждане беше в средата — маслиненозелено метално бюро и три сгъваеми стола.
Харди се спря и погледна часовника си. Осем и петнайсет. Беше пристигнал в затвора преди точно половин час. Администрацията беше признала претенциите му за среща с клиента му за почти рекордно краткото време от пет минути и го беше пуснала да изчака, докато доведат Моузис. Да накарат адвокатите на защитата да чакат беше обичайна практика, а и надзирателите рядко си даваха зор, когато трябваше да водят задържан. Щяха да го направят, когато можеха, но все имаха една или две по-належащи задачи. Или пък бяха в полагаема почивка. Все ставаше така, че точно тогава водеха друг задържан или пък бяха в тоалетната.
Времето в затвора течеше различно и всички живееха по неговите правила. Нещата ставаха, когато трябваше да станат и никой не можеше да го промени. Какво бяха пет или дори двайсет и пет минути? Хората тук имаха цялото време на света.
Преди няколко години Харди беше чакал около час и му беше писнало. Беше отишъл до пропуска и беше попитал учтиво какво става с клиента му. Нима не можеха да го открият в затвора? Дали не би могъл да направи нещо, което да им помогне да побързат? Може би има някакъв проблем? Четиридесет минути сред това сержантът от пропуска почука на вратата и съобщи на Харди, че е станала административна грешка и за жалост клиентът му в момента пътувал към областната болница заедно с група други затворници, които трябвало да получат оценка на психиатричното си състояние. Клиентът му не би трябвало да бъде в автобуса, но вече било твърде късно да се направи каквото и да било, така че щяло да се наложи Харди да дойде отново на другия ден, когато клиентът му вероятно отново щял да си бъде в килията.
Харди си научи урока. Чакаш, колкото и дълго да е.
Стомахът му изкъркори недоволно. Обаждането на Моузис, което го завари в кафене „Пасифик“, беше сложило край на вечерята още преди да е започнала, а до следващото ядене имаше още много време.
Накрая Харди се спря и седна на един от столовете. Няколко минути след това някой почука, вратата се отвори и Моузис влезе. Беше облечен в оранжев затворнически гащеризон. Това винаги беше тежък момент, особено ако клиентът ти е и приятел, който никога до момента не е попадал зад решетките. На Харди му дожаля за шурея му. Надзирателят го въведе, кимна в знак, че всичко е наред, излезе и затвори вратата зад себе си.
— Ако трябва да съм честен — започна Харди, — започва леко да ми писва от твоите простотии. Кога те прибраха?
— В четири. Там някъде.
— И не ти хрумна да поискаш да ти позволят да ми се обадиш още тогава?
— Не, а и те не ми казаха. Хванаха ме, сложиха ми белезниците и ме хвърлиха на задната седалка на колата. Повече не ми обърнаха внимание, колкото и да настоявах да се обадя по телефона. Доста съмнително.
Моузис се доближи до масата, взе си стол и го изтика назад.
— Само виж, китките ми са протрити и ожулени. Белезниците са жестоко наказание.
Харди въобще не сведе поглед към китките на Моузис. Вместо това се взираше в лицето му.
— Пил ли си?
— Какво?
— Не се опитвам да те подведа. А ти току-що ми отговори.
— Само глътчица. Няколко капки.
Харди наведе глава и потри очи с пръсти. Помълча малко и погледна шурея си.
— Моуз — каза той уморено, — всички сме бесни от това, което се случи на Британи. Никой не рони сълзи, че Джесъп е мъртъв. Но няма да ѝ помогнеш да го преодолее, ако умреш или се напиеш. Нещата само ще станат по-лоши, тъй като тя ще си мисли, че е по нейна вина. Ти си умен мъж. Не ми казвай, че не го разбираш.