Глицки познаваше Харди може би най-добре от всичките хора около себе си и знаеше, че понякога е склонен към самозалъгване. Той не искаше да вижда лошото в хората, а при Глицки беше точно обратното — извън дома си той търсеше предимно него.
Как са могли Брейди и Шър да извършат арест и да не му кажат? Защо не му е казал Фарел, защо поне не е опитал? Още по-обезпокоително беше, че никой от следователите не му беше звъннал, за да го уведоми за този огромен скок по случая. Дали все пак пияният Магуайър не беше казал на следователите нещо не за убийството на Джесъп, а за случилото се преди шест години?
Глицки беше толкова потънал в мислите си, че не усети кога Трея се появи зад него и почти подскочи от изненада, когато тя сложи ръка на рамото му.
— Олеле! Добре ли си?
— Не чух, че идваш — каза той и я докосна по ръката. — Арестували са Магуайър и не са ми казали нищо. Ти да си чула нещо за това в офиса на Фарел?
— Не. Как са могли да направят такова нещо?
— По няколко начина, но нито един не е нормален. Не мога да повярвам, че никой от моите хора не ми е съобщил.
— Може да е оказал съпротива и да са пострадали.
— Диз щеше да ми каже — поклати глава той.
— Той пък какво общо има?
— Познай.
— Така като го казваш, мога да се досетя. Какво ще правиш?
— Не знам. Мислех да се обадя на Пол или на Лий, но си мисля, че те вече трябваше да са ми звъннали първи. Обаче не са, а какво ти говори това?
— Станало е нещо необичайно. Може би Моузис се е опитвал да се измъкне от града или нещо такова.
— Това е още една причина да ми се обадят, не мислиш ли?
— Ще те човърка, докато не разбереш. Обади се на един от двамата и поне разбери какво се е случило.
— Смяташ ли?
— Да.
След като плановете му за вечеря се провалиха, Харди си мислеше, че ще остане да говори до късно през нощта с шурея си, ще разбере неговата версия и ще начертае план за защитата. Гневният му изблик обаче попречи на идеята и Харди излезе от стаята за посещения в затвора отвратен и ядосан. Седна в колата си, паркирана срещу Съдебната палата, дъждът се лееше, а той се мъчеше да намери отдушник за яростта си.
Обаждането до Глицки не помогна, тъй като той — изумително — не знаеше нищо за ареста. Не би се шегувал с подобно нещо. Това означаваше, че той не беше спестил новината на Харди в нескопосан опит да заплаши Моузис, като го остави да гние една нощ в затвора. Това беше единственото, което му идваше наум като обяснение, ако и Глицки беше замесен. Нямаше за какво да се сърди на приятеля си. Освен това Ейб очевидно се тревожеше и за двамата, нямаше смисъл да го товари допълнително, като му стовари една камара глупости, за да му поолекне на него самия.
Харди се зачуди срещу кого би могъл да избълва натрупалата се в душата му отрова? Щеше да бъде безсмислено и нечестно, ако се прибереше у дома и насочеше цялата си негативна енергия към Франи.
Той набра друг номер.
— Къде си?
— У дома, чета. Защо? Трябва да взема още някоя смяна ли? Мога да съм там след петнадесет минути.
— Не. Барът е затворен. Днес са арестували Моузис.
— По дяволите. Вярно ли?
— Вярно. Току-що го видях в затвора. Не ти ли се пие нещо?
Сан Франциско е град на баровете. Има модерни заведения като „Горящия Рим“, но и любими квартални кръчми като „Детелината“. Има рокерски барове, гей барове, бар-ресторанти, спортни барове, временно отворени барове и барове в хотели. Има старомодни традиционни барове, нощни клубове и тематични барове. Има барове за всякакво време и място, за всякакво настроение и за всеки човек. Ако живеете в „Тендърлойн“, ще откриете доста заведения, които са почти невидими и лесно може да ги подминете. Някога може да са имали имена, но или боята беше вече олющена, или неоновите надписи бяха изгорели. Буташ вратата и се изненадваш, че се отваря. Влизаш и ако миризмата не те накара веднага да изскочиш обратно, се озоваваш в малко сумрачно помещение с не повече от десетина маси и още толкова високи столчета пред бара, зад който обикновено стои човек на средна възраст или дори по-стар. Няма значение дали е мъж или жена. В далечния ъгъл горе до тавана виси малък телевизор.
В бара на най-близкия до апартамента на Тони ъгъл имаше трима души. Даваха мач на „Джайънтс“, но Харди и Тони седнаха на два съседни високи стола в противоположния ъгъл на бара. Барманът дойде и хвърли пред тях две салфетки.
— Джентълмени — каза той. — Ожаднели ли сте?
— Има нещо такова — отвърна Харди. — Имате ли „Бекс“?