— „Хайнекен“, „Будвайзер“ и светла „Милър“.
— „Хайнекен“.
— Двойно уиски „Краун Роял“ — поръча си Тони. — С лед.
Харди потискаше гнева си, откакто беше оставил Моузис.
Овладя го и като се обади на Глицки. Не му се поддаде и докато караше до жилището на Тони, нито пък докато вървяха до бара, а дъждът биеше лицето му. Беше разказал набързо новините за Моузис. Сега отпи внимателна бавна глътка от бирата си и изчака, докато барманът се отдалечи до другия край.
— Мислиш ли, че го е направил? — попита Тони.
Харди остави чашата си.
— Не знам. И не искам да знам. Така мога да вярвам на каквото си пожелая и да го защитавам убедено.
— Ами ако знаеш, че го е направил?
— Пак ще го защитавам. Просто няма да съм толкова уверен. Ти смяташ ли, че го е направил?
— Не съм се замислял, честно казано.
Харди му хвърли кос поглед.
— Наистина? Мислех си, че ще го допуснеш, щом са го арестували — каза той и замълча за малко. — Ченгетата обикновено така мислят, нали?
Тони завъртя чашата си на бара, вдигна глава към телевизора и я вдигна до устните си.
— Ребека ли ти каза?
— Каза ми колкото знаеше. Аз обаче бих искал да знам защо ти не си ми казал още когато ти станах адвокат. За глупак ли ме смяташ? Или просто Бек е по-добър слушател?
— Не те виня, че си бесен.
— Какво облекчение. Аз определено не бих искал да ми се ядосаш. Как ти е истинското име?
— Тони.
— На много умен ли ми се правиш? Не ти го препоръчвам. В момента нервите ми не са в особено добро състояние.
— Спатаро. Тони Спатаро.
— Откъде си.
— От Манхатън.
— И си бил ченге?
— В „Нравствения“. Всичко, което казах на Ребека, е истина.
— Като не броим дразнещата подробност кой си всъщност.
— Какво да направя? — сви рамене Тони. — Аз съм в програмата за защита на свидетели. Ако те разберат къде съм, ще дойдат и ще ме спипат.
— Които са тия те?
— Не мога да ти кажа. Лоши хора.
— Но ти не си един от тях, викаш. Не си бил с тях и не си ги продал за съдебен имунитет, а? Защото нали знаеш, че най-често нещата стават точно така.
— Не и в този случай.
Тони надигна чашата, допи я и махна на бармана за още едно. Когато му го сервираха, той отново започна бавно да върти чашата.
— Ти си ми бесен заради Ребека.
— Ами, всъщност да, щом го казваш. Водя те в дома си като гост, ти сваляш дъщеря ми и я зарязваш заради братовчедка ѝ. Как смяташ, че се чувства един баща?
— Аз все още не съм с Британи.
— Все още — едва процеди Харди през зъби. — Това ми хареса.
— За това ли искаше да ме видиш? Да ми се навикаш?
— Почти. Да, напоследък ми се струва, че малко злоупотребяват с мен и исках да си го изкарам на някого, който си го заслужава.
— Какво искаш да направя?
— Нека те питам нещо. Какво ще правиш, след като те привикат да свидетелстваш или каквото там ще правиш? Ще се върнеш ли в Сан Франциско? Ще останеш ли тук? Това ли е новият ти живот? Или отново ще станеш ченге в Манхатън, когато лошите типове влязат в затвора.
— Не знам. Не съм мислил толкова напред. Шерифът ми каза, че ако се върна, програмата няма да може да носи повече отговорност за мен. Но там имам семейство, братовчеди, приятели… Целият ми живот е там, а дори не мога да им се обадя, да им кажа, че съм жив. Не знам колко време ще продължава всичко, но е гадно, повярвай ми.
— Направо ми се къса сърцето. Знаеш ли кое е наистина гадно, Тони? Че подвеждаш момичетата. Караш ги да си мислят, че ще останеш тук, а ти планираш да се върнеш. Караш ги да си мислят, че си човек, на когото могат да разчитат.
— Не знам дали ще се върна. Въобще не знам какво ще правя.
— Ами защо първо не си го изясниш, преди да въвличаш други хора в личните си драми и лайна? Както и дъщерите на други хора.
— Никога не съм смятал да престана да се виждам с Ребека. Аз просто…
Харди го спря с вдигната ръка, а лицето му беше като изсечено от тъмен мрамор.
— Не ми обяснявай, Тони, знам какво е станало.
Той отпи от бирата си, намръщи се, избута бутилката до ръба на бара и стана.
— Ще прехвърля случая ти на някой от подчинените ми. Той ще ти се обади.
Телефонът в кухнята звънна в десет часа и четиридесет и две минути вечерта и Глицки вдигна веднага.
— Глицки слуша.
— Лейтенант — гласът на Вай Лапиър звучеше строго като заповед. — Съжалявам, че се свързвам с вас толкова късно, но твоето съобщение беше да ти се обадя по което и да е време. Щях да изчакам до утре, но предполагам, че вече си говорил с някого от твоите хора и си разбрал, че са взели заповедта за ареста на Магуайър този следобед директно от съдия.