Магуайър също попадна във фокуса на разгорещени спорове. Какво да направи един баща, ако разбере, че дъщеря му е била изнасилена? Има ли право сам да тръгне да се разправя с нападателя ѝ? Може ли да му бъде простено, ако го направи? Защо толкова много жертви на изнасилване въобще не подават оплакване? Ако дъщерята не се обърне към полицията, как въобще насилникът да бъде заловен и съден? Въпреки нежеланието да коментират тези въпроси и постоянното повтаряне на Харди, че изнасилването в случая е без значение, тъй като клиентът му е пледирал „невинен“ по обвинението в убийството на Джесъп и затова трябва да бъде възприеман като такъв, Магуайър все пак попадна на корицата на едно местно списание. „Мадър Джоунс“ излезе с негова снимка и с остра статия за това какъв бич е раздаването налично правосъдие.
Харди я прочете и изцъка възмутено. Всичко това водеше и до въпроси към личния живот на Магуайър. Що за човек би си позволил да раздава лично правосъдие? Правил ли го е и друг път? Още по-неприятното беше, че натрупаното впечатление правеше избора на съдебни заседатели истински кошмар. Щеше да е много трудно, ако не и невъзможно да открият граждани на Сан Франциско, които да отговарят на изискванията — да са незапознати с основните факти по случая, да не робуват на предразсъдъци към едната или другата страна и да са способни на честна преценка. Това беше лошо само по себе си, но всъщност беше най-малката грижа на Харди.
Той беше обмислил и варианта да поиска смяна на мястото на гледане на делото. Съдията щеше почти сигурно да се съгласи, но Харди беше по-притеснен да намери поне един или двама съдебни заседатели, чието становище „невинен“ можеше да обори десетина други вота в полза на обвинението. Той знаеше, че шансовете му да ги открие са много по-големи сред политически активните хора от контракултурата, сред онези със собствено мнение и силна воля, сред противниците на авторитарната власт, а точно те традиционно попадаха сред съдебните заседатели в Сан Франциско.
Джина Роук се изправи и се обърна да огледа жужащата от приглушени гласове зала. Нямаше хора само покрай стените и в дъното.
— От колко души ще избирате?
— По двеста човека наведнъж. От тях ще отпаднат тези, които са затруднени или са запознати със случая. По три сесии на ден в течение на три дни. Искаме да останат сто души, които да минат по-щателно проучване.
— Това може да отнеме и месец.
— Казах го на съдията. Дори Стиър се съгласи с мен, но Гомес смята, че ще приключим за седмица.
— Хубаво е, когато нещата започнат с толкова позитивно настроение — усмихна се пестеливо Джина. — А къде ни е клиентът?
— Забравиха го. Не, шегувам се. Трябва да се появи всеки миг.
— Тъкмо навреме да се поразходи окован зад скамейката? — учуди се Джина. — Не биваше да организират предварителния подбор тук.
— Смяташ, че трябва да кажа на Гомес да ги разкара, за да може Моуз да влезе като свободен човек? Да се забавим с около половин час?
— Това е дело за убийство — каза Джина. — Някой въобще допуска ли сериозно, че съдебните заседатели не знаят, че той е в затвора?
— Всъщност няма да е окован. Ако го допусна, апелативният съд ще ме сметне за некомпетентен.
— Дано Бог го благослови, ако е некомпетентност и Моузис бъде осъден, а някой апелативен съд иска да го освободи заради това. Поне ще го доведат прилично облечен, нали?
— Ще бъде добре облечен, да.
Моузис нямаше да застане пред съдебните заседатели в оранжевия си затворнически гащеризон. Щеше да носи хубавите си панталони, изгладена риза, сако и вратовръзка. Щяха да му махнат белезниците и оковите на краката отвън в коридора, преди да влезе в залата.
Харди осъзна, че делото вече беше започнало и бяха навлезли и в най-дребните детайли. Оттук нататък всичко беше от значение, дори преди съдията да е заел мястото си.
— Отивам да говоря с пристава, за да съм сигурен, че ще влезем двамата — каза Харди, отмести си стола и стана.
Вляво от него масата на съдебните заседатели вече беше заета от дванадесет евентуални членове и още шестима заместници. Пол Стиър седеше с един от сътрудниците си на банката на обвинението и внимателно преглеждаше компютърния файл с имената на съдебните заседатели, сякаш можеше да разбере нещо само от тях.