Всичко ясно, просто и убедително. Харди ненавиждаше всяка една дума от речта.
— Дами и господа — не спираше Стиър. — Личното правосъдие не е правосъдие. Този обвиняем е отнел живота на друго човешко същество при обстоятелства, които законът определя като убийство. Когато чуете показанията и указанията на съда ви кажат как да ги оцените, аз ще искам това решение — виновен в убийство. Това е решението, което вашата клетва ви задължава да дадете. Благодаря ви.
Харди често оставяше съдбата да решава действията му. Смяташе, че така е гъвкав и по-способен да отвръща на ударите, че остава във върхова форма. Докато караше на запад по „Лейк“, той реши, че ако види свободно място за паркиране близо до Глицки, ще спре и ще се отбие. Не се бяха срещали почти месец, което за тях беше много време.
Места имаше по всяка пресечка. Минута по-късно вече беше изминал половината от пресечката на улицата без изход и беше изкачил дванадесетте стъпала до предната врата на Глицки. Звънна, изчака и звънна отново. Нещо не беше наред, помисли си той. Беше оставил колата на перфектно място. Глицки трябваше да си е у дома, какво иначе щеше да прави? Макар че, честно казано, Харди може би трябваше първо да се обади. Къде обаче оставаше спонтанността?
След една дълга въздишка той се обърна и беше слязъл по половината стъпала, когато чу, че вратата зад него се отваря. Той спря, обърна се и видя, че приятелят му стои бос, по дънки и обикновена бяла тениска. Беше му набола сигурно тридневна сива брада. Харди не си спомняше кога за последен път беше виждал Глицки по сини дънки и беше сигурен, че никога не го е виждал по тениска или небръснат.
— Търся Ейб Глицки. Стар човек, немощен, често ти се пречка из краката.
— Ще видя дали е тук — кимна Глицки.
— Бих казал, че, общо взето, мина добре — рече Харди. Той седеше на дивана в дневната на приятеля си и пиеше студен чай. Звънецът беше събудил Глицки от дрямката му и той, още замаян от съня, беше седнал по турски на пода. Лейтенантът, тоест технически погледнато бившият лейтенант, беше в лошо настроение. Харди не искаше и двамата да униват, затова забавляваше приятеля си с най-важните моменти от встъпителните речи, без да спестява нищо.
— Грозника беше подминал няколко дребни подробности, които обаче съвсем не са маловажни, така че наблегнах дебело върху тях. Например когато Моузис пребил Джесъп първия път.
— Това е бил един от добрите моменти?
— В смисъл, че дава различен отговор на нещо, което иначе няма отговор. Обяснява кръвта по обувките, кръвта по якето и кръвта в колата. Ако не го беше набил преди това, тези факти щяха да решат делото.
— Ако не греша, никой не е видял как го е набил.
— Много си придирчив. Поне им дава нещо друго, за което да мислят.
— Ако аз бях съдебен заседател, щях да си помисля, че Моузис е луда глава и ходи да бие хората.
— Просто е много емоционален.
— Хубава работа. Намерили ли са шилелага?
— Не са. Но имат някакъв свидетел, който е анализирал снимката — знаеш коя, онази от Стената на срама в „Детелината“. Там Моузис размахва проклетото нещо. Снимката е голяма, с отлично качество, а този свидетел ще каже, че травмите по главата на Джесъп съответстват точно на удари с тоягата. След това аз ще го смажа.
— На какво основание?
— Той не го е направил. Просто и ясно. А това означава, че убиецът е някой друг.
— Да имаш идея кой?
— Няколко. Лайъм Гудмън, Джон Ло или някой случаен човек. Не разполагахме с много време, но г-н Джесъп не е бил толкова мил, колкото го обрисуват. Бил е въвлечен в доста смахнати неща, а някои от тях може да са се сторили смущаващи на хора с пари или власт, или и с двете.
— Градският съветник Лайъм Гудмън?
Харди махна с ръка в знак, че е възможно.
— Ти вярваш ли на това?
— Понякога на част от него. Почти никога на всичко. В момента работим и сме затънали до гуша. Трябват ми още теории, факти за отвличане на вниманието, оправдаващи доказателства… От всичко.
Харди отпи от чая си.
— Как ти се отразява пенсионирането? Питам, защото и аз съм се замислил.
— Стига бе.
— Е, не съвсем. Казах го да съм съпричастен.
Глицки се позамисли.
— Ами, някак си е надценено. Няма да ти хареса.
— А на теб?
— Доста ме отегчава. Имаш много време. Децата са по цял ден на училище, Трея е на работа. А аз никога не съм си падал особено по телевизията.