Нареди спешно измерване на захарта и включване към система. Размени няколко думи със съпругата на болния Шърли Андерсън, защото тъй и тъй трябваше да изчака резултатите от лабораторията.
— Има проблеми от една седмица насам, но упорито отказваше да дойде да се прегледа — оплака се Шърли.
— Мисля, че ще се наложи да го хоспитализираме — поклати глава Дейвид. — Ще ни трябват няколко дни, за да овладеем кризата.
— Надявам се да го сторите — въздъхна жената. — У дома ми е трудно, освен това трябва да се грижа и за децата…
Показателите на кръвната захар бяха толкова високи, че Дейвид дори се учуди на сравнително доброто състояние на Доналд. При такива показатели пациентите обикновено отдавна са в кома. Тръгна обратно към леглото на болния с намерението да поговори с него. Спря се рязко, просто защото в едно от леглата-колички по пътя си зърна личицето на Карълайн Хелмсфорд, приятелката на Ники. До нея стоеше доктор Пилснър.
Веднага тръгна натам и се изправи над главата й. Очите на детето гледаха умолително, върху устата му имаше кислородна маска, а кожата на лицето беше посивяла.
Доктор Пилснър преслушваше гърдите. Направи му знак да почака, свали накрайниците на стетоскопа от ушите си и го дръпна настрана.
— Зле е бедничката — въздъхна той.
— Какво й е?
— Обичайното задръстване на белите дробове. За съжаление придружено от висока температура…
— Ще я хоспитализирате ли?
— На всяка цена. Вие знаете по-добре от всеки друг, че не можем да поемаме рискове при подобни усложнения.
Дейвид кимна и отново премести поглед към трудно дишащото дете. Слабичката му фигурка изглеждаше трогателно дребна в голямото легло-количка. В сърцето му помръдна тревога за Ники. Страдаща от същото заболяване, тя лесно би могла да се окаже просната на подобна носилка…
— Търсят ви от кабинета на главния съдебен лекар — обяви една от секретарките, надникнала през вратата. Анджела кимна и вдигна слушалката.
— Надявам се, че не съм прекъснал нещо важно — рече Уолт.
— Не, няма от какво да се тревожите.
— Сдобих се с едно-две неща относно състоянието на Ходжис. Още ли проявявате интерес към този случай?
— Абсолютно — отвърна Анджела.
— В очната течност имаше доста голяма концентрация на спирт — обяви Уолт.
— Така ли? — учуди се Анджела. — Не знаех, че това може да се установи след толкова дълъг период от време.
— Не е трудно, стига течността да се е запазила — поясни Уолт. — Самият спирт е сравнително стабилен. И още нещо — направихме ДНК-тест на кожата под ноктите на трупа и вече сме сигурни, че тя принадлежи на друг човек — по всяка вероятност на убиеца.
— А онези миниатюрни парченца карбонизирано вещество по кожата? — попита Анджела.
— Честно казано, не съм се замислял много-много за тях — призна с лека въздишка Уолт. — Но вече съм убеден, че те не са попаднали там по време на борбата. Главно защото става въпрос за дермис, а не за епидермис. Може би са резултат от старо нараняване. Аз самият имам такива, получих ги още като ученик от дупчене с молив…
— И аз имам едно такова петънце, но на дясната длан — кимна Анджела.
— Трябва да ви се извиня за забавянето, но имам много друга работа — добави съдебният патолог. — А и никой не ме притиска — нито от прокуратурата, нито от щатската полиция… Нещо, което е доста странно, особено на фона на другите случаи, с които са ни затрупали.
— Разбирам — кимна Анджела. — Но аз продължавам да се интересувам от случая Ходжис и ще ви моля да ме информирате за всичко, което откриете…
Остави слушалката и се замисли. Дали Фил Калхоун е надушил нещо? Не беше го чувала от момента, в който се видяха и тя му връчи известна сума като аванс. Мислите за Калхоун и Ходжис й напомниха за безпомощното чувство, което беше изпитала в къщата при отсъствието на Дейвид.
Погледна часовника си и с лека изненада установи, че е дошло време за обед. Изключи микроскопа, грабна палтото си и тръгна към паркинга. Все още държеше на идеята да се сдобие с някакво оръжие.
В Бартлет нямаше оръжеен магазин, но в железарията на Стейли се предлагаха известно количество огнестрелни оръжия. Тя обясни за какво става въпрос и господин Стейли веднага я разбра. Попита за каква цел й трябва оръжието. Тя отвърна, че иска нещо за домашна самозащита и той й предложи пушка.
Изборът беше направен за по-малко от четвърт час — една хидравлична пушка-помпа с автоматично презареждане. Господин Стейли й показа как се действа с нея, като особено наблегна на предпазителя. След което й препоръча да изчете упътването.