Анджела тръгна към колата с пакета в ръце. Въпреки дебелата амбалажна хартия всеки можеше да разбере какво точно си е купила. За пръв път в живота си притежаваше огнестрелно оръжие. В другата й ръка се поклащаше торбичка с амуниции.
Остави покупката в багажника с видимо облекчение. Преди да седне зад волана очите й неволно се спряха на тухлената сграда на полицейския участък, която се издигаше на две крачки — отвъд зелената площ на градския парк. От конфронтацията й с Робъртсън беше изминало едва едно денонощие, в душата й продължаваше да тежи чувството на вина.
Дейвид беше напълно прав като я упрекна, че си е създала могъщ враг в лицето на началника на полицията.
Затръшна вратичката и се насочи натам. Робъртсън я прие, но преди това я накара да чака десетина минути.
— Дано не ви отнемам от времето — каза тя, когато най-сетне я поканиха.
— Няма нищо — промърмори шерифът.
— Ще бъда съвсем кратка…
— Аз съм обществен служител и приемането на граждани влиза в служебните ми задължения — хладно я уведоми Робъртсън.
— Искам да ви се извиня за вчера — промълви Анджела.
— Така ли? — погледна я с изненада дебелият полицай.
— Поведението ми беше меко казано неучтиво, за което искрено съжалявам. Очевидно съм било доста разтърсена от факта, че в мазето ми беше открит труп…
— Е, радвам се, че сте се осъзнала — усмихна се доволно Робъртсън. — Повярвайте, че наистина съжалявам за Ходжис. Следствието продължава, а аз поемам грижата да ви уведомя в момента, в който научим нещо ново…
— Тази сутрин вече има нещо ново — подхвърли Анджела, след което поясни, че според заключенията на съдебния патолог има вероятност убиецът на Ходжис да е белязан с петна от убождане на молив по ръцете.
— Молив ли? — вдигна вежди Робъртсън.
— Да — кимна Анджела, после запретна ръкав и му показа едно тъмно петънце на китката си. — Нещо като това… Аз самата си го направих, докато бях в трети клас.
— Разбирам — кимна Робъртсън и на лицето му се появи хитра усмивка. — Благодаря за тази информация.
— Реших, че трябва да я споделя с вас — отвърна на усмивката Анджела. — Съдебният патолог е направил ДНК-тест на кожата под ноктите на Ходжис. Заключението му е, че тя принадлежи на убиеца.
— Много хубаво — продължаваше да сияе шерифът. — Но проблемът при тези сложни ДНК-тестове е там, че те не струват пукната пара без наличието на заподозрян…
— В едно малко английско градче са открили сериен изнасилвач чрез ДНК-тест на всички негови жители — подхвърли Анджела.
— О, моля ви! — направи гримаса Робъртсън. — Представяте ли си какво ще направи Движението за граждански права, ако опитам подобно нещо тук, в Бартлет?
— Не ви предлагам да го правите — сви рамене Анджела. — Просто исках да знаете за този тест…
— Благодаря, че се отбихте — сложи точка на разговора шерифът.
Изчака младата жена да напусне канцеларията и вдигна слушалката. Пръстът му натисна един от бутоните за автоматично набиране.
— Няма да повярваш, но мадамата продължава да рови — промърмори той, когато насреща вдигнаха. — Захапала е случая като кокал!
Анджела се почувства по-добре. Беше доволна, че е изяснила отношенията си с шерифа, макар и да не хранеше илюзии, че нещата са са променили. Интуитивно чувстваше, че този човек няма да си мръдне пръста за разрешаване на загадката около смъртта на Ходжис.
Паркингът на долното ниво в близост до вратата беше изцяло зает. След като направи едно кръгче и не откри свободно място, тя се принуди да мине горе. Намери място за волвото чак в дъното. Оттам до входа на болницата имаше преход от цели пет минути.
— Днес не ми е ден — промърмори тя, докато буташе вратата.
— Покритият паркинг дори няма да се вижда откъм центъра — каза раздразнено Трейнор. Вече от доста време разговаряше по телефона с Нед Банкс, главният болничен настоятел. — Не, не! Съвсем няма да прилича на бункер от времето на Втората световна война. Защо не отскочите до болницата? Ще ви покажа макета и веднага ще се уверите, че става въпрос за едно доста красиво съоръжение. Да, то ни е съвсем належащо, особено ако искаме да превърнем болницата в референтен медицински център за целия щат!
Вратата се отвори и Колет, секретарката на Трейнор, постави на бюрото една визитна картичка. В същото време Нед отново се впусна в дълъг монолог относно красотата на градския център. Трейнор присви очи и с мъка прочете изписаното върху картичката: „Фил Калхоун, частен детектив, гарантирана сигурност.“ Ръката му механично прикри мембраната.