— Няма ли край? — простена Анджела. — Моля те, вземи антибиотиците и отскочи до вкъщи по време на обедната почивка!
— Добре — съгласи се Дейвид.
— Аз ще отида в Бърлингтън, каквато ни беше уговорката — добави тя.
— Значи възнамеряваш да го направиш, а?
— Разбира се. Вече потвърдих пред Калхоун, който преди малко ми се обади да каже, че е разговарял с офицера, който отговаря за веществените доказателства…
— Добре, приятно пътуване — прекъсна я Дейвид и побърза да затвори преди да е казал нещо нелицеприятно. Не можеше да разбере поведението на жена си, особено в такъв момент. Как може да мисли за някакво следствие, когато Карълайн умира, а собствената й дъщеря е в опасност?
— Благодаря, че ми отделихте от времето си — рече Калхоун и се настани на стола пред бюрото на Хелън Бийтън. — Обещах на секретарката ви да бъда кратък и ще ви задам само един-два въпроса.
— Аз също имам въпрос към вас — погледна го право в очите Бийтън.
— Кой ще е пръв? — вдигна вежди Калхоун и извади кутията с пурите си: — Мога ли да запаля?
— Не, тук не се пуши — отряза го Бийтън. — Мисля, че ще е най-добре първо аз да задам въпроса си, тъй като от отговора ви ще зависи колко дълго ще трае нашата среща…
— Няма проблем, питайте…
— За кого работите? — изстреля в упор Бийтън.
— Въпросът е некоректен — направи гримаса Калхоун.
— Защо, ако мога да попитам?
— Защото моите клиенти имат право на анонимност — отсече Калхоун и отривисто добави: — А сега е мой ред… Доколкото разбрах, доктор Ходжис е бил чест посетител в този кабинет!
— Разрешете да ви прекъсна — хладно се усмихна Бийтън. — Не виждам смисъл да отговарям на въпросите ви, след като вашите клиенти предпочитат анонимността.
— Решението си е ваше — сви рамене детективът. — Естествено, някои хора ще се запитат защо президентът на една болница не желае да говори за своя предшественик… А други може би ще решат, че знаете кой е убил Ходжис.
— Благодаря, че се отбихте — изправи се на крака Бийтън. — Излишно си хабите дъха. Аз няма да ви кажа нито дума преди да разбера за кого работите. Освен това си имам достатъчно работа и мисля единствено за тази болница. Приятен ден, господин Калхоун.
Детективът бавно се изправи.
— Не знам защо имам чувството, че скоро пак ще се видим — промърмори той.
Напусна административната сграда и слезе в приземието да потърси следващия в списъка си — Върнър Ван Слайк. Завари го в работилницата, приведен над електромоторче за болнично легло.
— Вие ли сте Върнър Ван Слайк?
— Аз съм — безизразно отвърна техникът.
— Казвам се Калхоун и бих искал да поговорим…
— За какво?
— За Денис Ходжис.
— Добре, стига да не обръщате внимание на това, което правя — промърмори Ван Слайк. — Работата е спешна и не мога да я прекъсна.
— Тези легла май ви създават проблеми, а? — подхвърли Калхоун.
— За нещастие е точно така — кимна другият.
— Но защо ги оправяте сам, след като сте началник на отдела?
— Искам да съм сигурен, че ще бъдат ремонтирани както трябва.
Калхоун се отпусна на скамейката до тезгяха.
— Имате ли нещо против, ако запаля? — попита той.
— Не — сви рамене Ван Слайк.
— Казаха ми, че пушенето е забранено в цялата болница — ухили се детективът и му поднесе кутията. Ван Слайк се поколеба за момент, после се пресегна, взе една пура и се наведе над пламъчето на запалката.
— Чух, че сте се бил приятел с Ходжис — подхвърли Калхоун.
— Беше ми като баща — кимна Ван Слайк и доволно издуха дима през ноздрите си: — Дори повече от баща…
— Сериозно?
— Ако не беше той, никога нямаше да завърша колеж — продължи другият. — Даваше ми работа в къщата си, често оставах да преспя и сме си говорили надълго и нашироко… Докато със собствения си баща имах сериозни проблеми…
— Така ли? — подхвърли Калхоун, решил че кратките въпроси са добър стимул за събеседника му.
— Баща ми беше голям мръсник — промърмори Ван Слайк, закашля се от пурата и сподавено добави: — Пребиваше ме от бой…
— Защо?
— Почти всяка вечер се прибираше пиян и ме използваше като боксов чувал. Мама не можеше да ми помогне, по простата причина, че той пребиваше и нея…
— А вие двамата не се ли съюзихте срещу този терор?
— Не, мамка му — горчиво промълви Ван Слайк. — Тя постоянно го защищаваше и дори твърдеше, че той ме обича и именно затова ме бие…
— Нещо ми се губи смисълът… — проточи Калхоун.
— На всеки му се губи — язвително отвърна Ван Слайк, после спря подозрителен поглед върху лицето му: — Всъщност, защо по дяволите, ме разпитвате?