— Положително не е убиецът на Ходжис, но ме заинтригува. Същото мога да кажа за госпожица Бийтън. Тези хора знаят нещо, вече съм абсолютно убеден в това… — Спусна страничното стъкло сантиметър-два и невинно попита: — Ще разрешите ли да запаля?
— Нали това беше поводът да пътуваме с вашия камион? — усмихна се Анджела.
— Е, нека все пак попитам…
— Мислите ли, че всичко ще бъде наред при тази визита в щатската полиция? Колкото повече мисля за нея, толкова по-нервна ставам. Защото това все пак ще бъде една измама, нали? Аз работя в болницата, но не ми трябват никакви документи за болните, защото съм патолог…
— Не се тревожете за нищо — поклати глава Калхоун. — Обяснил съм на лейтенанта за какво става въпрос, едва ли ще се наложи да отваряте уста.
— Оставям се във вашите ръце.
— Няма да се разочаровате — отвърна Калхоун, после извърна глава да я погледне: — Но имам един въпрос: снощи забелязах добре как реагира съпруга ви… Не искам в никакъв случай да предизвикам скандали между вас. Ще ви призная, че това разследване ми носи огромно удоволствие и затова ви предлагам да намалим тарифата. Това ще помогне, нали?
— Благодаря за загрижеността — отвърна Анджела. — Но Дейвид ще бъде о кей, стига да се вместим в едноседмичния срок, за който се договорихме.
Не след дълго спряха пред щатското полицейско управление в Бърлингтън и Анджела отново изпита нервност, въпреки уверенията на Калхоун. Но операцията премина абсолютно безпроблемно, като разговорът водеше предимно Калхоун, а поведението на дежурния офицер беше повече от любезно.
— Защо не направим два комплекта копия? — приятелски му подхвърли детективът.
— Няма проблем — кимна униформеният и вдигна обемистата папка, като преди това старателно нахлузи гумени ръкавици.
Калхоун намигна на Анджела и прошепна:
— Така всеки от нас ще си има копия, нали?
Десет минути по-късно вече крачеха към камионетката.
Анджела се тръшна на седалката и разтвори плика, в който униформеният полицай беше сложил фотокопията.
— Господи, всичко мина толкова лесно! — възкликна с облекчение тя.
— Никога не използвам изрази от сорта „нали ви казах“ — доволно се ухили Калхоун. — Не съм такъв човек…
Тя се засмя. Сега вече можеше да оцени хумора на събеседника си.
— Какво представляват тези документи? — попита той и протегна врат към купчината в ръцете й.
— Копия от приемните формуляри на пациенти, осем на брой.
— Намирате ли нещо необичайно в тях?
— Не мога да кажа — поклати глава младата жена. — Струват ми се съвсем нормални и не виждам нищо, което да ги свързва. Различна възраст и пол, различни диагнози… Фрактура на бедрена кост, пневмония, синузит, гръдни болки, болка в дясната долна част на корема, флебит, инфаркт и камъни в бъбреците… Не знам какво съм очаквала, но това тук ми изглежда съвсем ординерно…
Калхоун запали мотора и се включи в уличното движение.
— Не правете прибързани заключения — посъветва я той.
Анджела върна документите в плика и се загледа навън.
Почти веднага осъзна къде се намират.
— Я почакайте малко — извика тя. — Можете ли да спрете?
Калхоун отби до тротоара.
— Намираме се на две крачки от сградата на Съдебна медицина — поясни тя. — Какво ще кажете, ако се отбием за малко? Главният съдебен лекар направи аутопсията на Ходжис, може би ще научим интересни неща…
— Няма проблем — кимна детективът. — Ще ми бъде приятно да се запозная с него.
Направиха обратен завой, въпреки оживеното движение. Но Калхоун се засмя и каза да не се плаши от нищо. Няколко минути по-късно спряха пред входа на Съдебна медицина. Откриха Уолтър Дънсмор да закусва в барчето и Анджела му представи Калхоун.
— Ще хапнете ли нещо? — любезно попита патологът.
Двамата си взеха сандвичи от автомата край стената и се настаниха край масата на Уолт.
— Господин Калхоун помага при разследването на убийството — поясни Анджела. — Дойдохме в Бърлингтън да вземем копия от един доказателствен материал и на мен ми хрумна да проверим дали при вас има нещо ново…
— Едва ли — поклати глава Уолт, замисли се и добави: — Токсикологичната проба беше отрицателна, за високото ниво на алкохол в кръвта вече ви казах… И май това е всичко. Пак ще повторя, че никой от оторизираните органи не проявява особен интерес към случая…
— Разбирам — кимна Анджела. — А открихте ли нещо повече за онези подкожни петна?
— Не съм се занимавал с тях, просто поради липса на време — призна с въздишка Уолт.