— Ники ми зададе въпрос, на който нямам отговор — рече с въздишка тя. — Попита ме кога Карълайн ще се върне у дома…
— А ти какво отговори?
— Казах, че не знам. Просто не посмях да й обясня как стоят нещата…
— Не очаквай от мен да го сторя — отсече Дейвид. — Нека изчакаме поне докато дробовете й се изчистят.
— Добре, ще видя какво може да се направи — кимна Анджела и напусна кухнята.
Дейвид позвъни в болницата някъде около девет. Старшата сестра на етажа му разказа подробно за състоянието на Сандра, в което липсваха драматични промени. Но пациентката отново отказала да се храни и вечерята й останала недокосната.
Анджела се изправи на вратата в момента, в който оставяше слушалката.
— Искаш ли да хвърлиш едно око на документите, които донесох от Бърлингтън? — попита тя.
— Честно казано, те изобщо не ме интересуват — направи гримаса той.
— Благодаря ти за вниманието — обидено го погледна тя. — Мислех, че все пак си на моя страна…
— Имам прекалено много други грижи — отвърна Дейвид.
— Аз бях достатъчно търпелива да те изслушам и си помислих, че би могъл да ми отвърнеш със същото…
— Между двете неща няма нищо общо! — отсече Дейвид.
— Защо говориш така? Нима не знаеш колко съм разстроена от тази афера с Ходжис?
— Мисля, че вече се разбрахме по този въпрос!
— Ясно — кипна Анджела. — Значи важно е само това, което е свързано с твоите проблеми!
— Стига, скъпа! — повиши тон Дейвид. — Честно ще ти кажа, че се чудя как можеш да се занимаваш с Ходжис, когато неприятностите валят от всички страни! Мисля, че имаш проблем с приоритетите… Докато си правиш разни ненужни екскурзии до Бърлингтън, аз тук предписвам антибиотици на дъщеря ни, а приятелката й умира в интензивното!
— Не мога да повярвам на ушите си! — вдигна ръце Анджела.
— А на всичкото отгоре даваш повод на Уодли да те заплашва с уволнение! — продължаваше да набира скорост гневът на Дейвид. — Защо? Защото пътуването до Бърлингтън е най-важното нещо на света! Сега е Момента да ти напомня, че евентуалното ти уволнение ще означава пълен крах за семейството ни! Много те моля да го имаш предвид когато отново се гмурнеш в това разследване!
— А ти си мислиш, че си страхотно рационален, нали? — викна Анджела. — Ще ти кажа обаче, че дълбоко се заблуждаваш! Проблемите не се решават с отричането им. Според мен именно твоите приоритети не са наред. Отказваш да ме подкрепиш в момент, в който отчаяно се нуждая от рамото ти. По отношение на Ники също трябва да сме наясно: тя може би нямаше да се разболее, ако не я беше завел при Карълайн преди да се разбере от какво е болно горкото дете!
— Това вече е прекалено! — кресна Дейвид и скочи на крака. В следващия момент успя да се овладее, просто защото си даде сметка, че губи това, с което винаги се беше гордял — самообладанието.
В крайна сметка се стигна до едно от редките в семейството им абсурдни положения: Анджела се възпламеняваше от студеното и сдържано поведение на Дейвид, а той от своя страна ставаше още по-затворен при нервните й изблици. Някъде към единадесет и двамата бяха на прага на изтощението. В крайна сметка Дейвид остана да спи на дивана в дневната, а жена му шумно затръшна вратата на спалнята след себе си.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Четвъртък, 28 октомври
Дейвид отвори очи и объркано се огледа. Не можеше да разбере къде точно се намира. С цената на доста усилия успя да включи лампата до непознатото легло. Измина цяла минута преди да осъзнае, че се намира в спалнята за гости, после в главата му нахлуха неприятните спомени от предишната вечер.
Стрелките на ръчния му часовник показваха пет без четвърт. Лежеше по гръб, изпитваше чувството, че всеки момент ще повърне. По кожата му пробягваха тръпки, стомахът му се бунтуваше. Надигна се с цената на доста усилия и зашляпа бос към банята, където помнеше че има лекарства срещу разстройство. Глътна едно-две хапчета, налапа термометъра и потърси шишенцето с аспирин. Едва след известно време си даде сметка, че има проблеми с преглъщането, точно като част от починалите му пациенти.
Погледна се в огледалото. Дали не съм пипнал тайнствената болест, отнесла толкова хора в гроба? Симптомите определено са същите! Потръпна и измъкна термометъра от устата си. Ръката му леко трепереше. Живачният стълб се беше заковал на тридесет и осем. Изплези език и внимателно го огледа. Лигавицата беше бледа като кожата на лицето му.
— Спокойно! — заповяда си полугласно той и глътна два аспирина с помощта на чаша вода. Почти в същия момент получи силна тръпка, която го принуди да се хване за умивалника.