— Кога?
— Веднага — рече Уолт.
Анджела усети как любопитството й се пробужда.
— Кажете все пак за какво става въпрос — подхвърли тя.
— По-скоро ще ви го покажа — остана загадъчен патологът. — Става въпрос за нещо уникално, което мисля да представя на годишния конгрес на патоанатомите. А вас ще запозная с него веднага, считайте го за част от научната си работа…
— Много ми се иска да разбера за какво става въпрос — призна Анджела. — Но имам проблеми с доктор Уодли. Напоследък отношенията ни са доста обтегнати…
— О, забравете за Уодли! Ей сега ще му звънна един телефон. Става въпрос за нещо от изключително значение.
— Говорите така, че няма как да ви откажа — въздъхна Анджела.
— Точно това е целта на занятието — засмя се Уолт.
Анджела грабна палтото си и тръгна към изхода. По пътя надникна в кабинета на Уодли, но той не беше там. От секретарката научи, че докторът е отскочил до „Айрън Хорс“ да похапне и едва ли ще се върне преди два. Отби се при Пол Дарнъл и го помоли да я замести в случай на нужда, като му спомена, че ще бъде при главния патолог на щата.
Преди да напусне сградата отскочи до интензивното при Ники. С удоволствие установи, че дъщеря й се чувства много по-добре и настроението й е отлично.
Разстоянието до Съдебна медицина в Бърлингтън взе за рекордно кратко време.
— Браво — погледна я с уважение Уолт, направил кратка справка с часовника си. — Каква марка е спортната ви кола?
— Признавам, че основна причина за бързата ми поява е любопитството — усмихна се Анджела. — Но веднага ви предупреждавам, че времето ми е малко…
— Не ни трябва много време — рече Уолт и я поведе към един от микроскопите. — Погледнете в окуляра.
Анджела се подчини. Пред очите й се разкри спесимен от човешка кожа, обсипана с малки черни точици.
— Досещате ли се какво е това?
— Мисля, че да — кимна тя. — Кожата, която открихме под ноктите на Ходжис.
— Точно така. Виждате ли овъглените зони?
— Да.
— Много добре. А сега погледнете това…
Анджела вдигна глава от микроскопа и пое снимката, която й подаваше главния патолог. — фотомикрография, получена от сканиране с електронен микроскоп — поясни той. — Тук черните точици вече не приличат на овъглена плът, нали?
Анджела напрегна взор и скоро установи, че Уолт е абсолютно прав.
— А сега хвърлете едно око на това — продължи патологът и й подаде една компютърна разпечатка. — Резултат от изследвания на молекулно ниво, направени със спектрофотометър. Прибягнах до поставяне на гранулите в киселинна среда и внимателното им изследване след това… Заключението е категорично: тук не става въпрос за овъглена тъкан.
— А за какво тогава? — любопитно го погледна Анджела.
— Става въпрос за комбинация от редки метали — тържествуващо обяви Уолт. — Хром, кобалт, кадмий и олово.
— Прекрасно — кимна младата жена. — Но бихте ли ми обяснили какво точно означава това?
— В началото и аз бях объркан — кимна патологът. — Дори си помислих, че молекулярният спектрофотометър се е повредил. Но после ме осени прозрението — тук става въпрос за татуировка!
— Сигурен ли сте? — изгледа го с недоверие Анджела.
— Абсолютно. Всички изброени редки метали участват в съставката на мастилата, които се използват за татуиране.
Анджела моментално се зарази от ентусиазма на колегата си. С помощта на модерната наука бяха разкрили една важна улика, която щеше да ги отведе до личността на убиеца. Той има татуировки, част от които положително са били увредени при убийството. Прииска й се час по-скоро да сподели новината с Дейвид и Калхоун.
Върна се в Бартлет и почти тичешком се насочи към кабинета на Пол Дарнъл, който я посрещна с видимо притеснение.
— Уодли е бесен, че си напуснала града — уведоми я с печален глас той.
— Че откъде знае? — учуди се Анджела.
— Според мен те шпионира — въздъхна колегата й. — Нямам друго обяснение. Появи се тук само петнадесет минути след като ти тръгна…
— Казаха ми, че обядва в кръчмата…
— Всички мислеха така — сви рамене Дарнъл. — Но когато нахлу тук, директно попита дали си напуснала Бартлет. Нямаше как да го излъжа и му казах…
— А каза ли му, че съм при главния патолог на щата? — присви очи Анджела-.
— Да.
— Значи всичко е наред. Благодаря, че ме предупреди…
Минута след като се настани зад бюрото си на вратата се появи секретарката с новината, че доктор Уодли я вика в кабинета си.
Лош знак, рече си тя. Никога досега Уодли не беше прибягвал до посредници.
Завари го зад бюрото, в очите му имаше хлад.