— Интересно — промърмори Дейвид, но даде да се разбере, че мислите му са другаде. Вече започваше да се пита как ще посрещнат неотложните нужди на семейството си.
— Калхоун е открил връзката между болните, чиито приемни формуляри е носил Ходжис в деня на убийството си — продължаваше Анджела. — Оказа се, че всички те са починали и Ходжис е бил бесен от този факт…
— Какво искаш да кажеш с това „бесен“? — внезапно се пробуди интересът на Дейвид.
— Искам да кажа, че смъртта им е била неочаквана за него. Преди да бъдат прехвърлени към КМВ, той е бил техният лекуващ лекар и всички са били живи… Според Калхоун Ходжис е бил убеден, че виновници за смъртта на тези пациенти са КМВ и болничната управа.
— Разполагаш ли с картоните на тези пациенти? — попита Дейвид.
— Не, имам само диагнозите при постъпването им в болницата…
— Неочакваната смърт на току-що приети пациенти не е новост и за мен — въздъхна той.
В стаята настъпи тежка тишина.
— И какво ще правим сега? — обади се след доста време Анджела.
— Не знам — въздъхна Дейвид. — Вероятно ще се наложи да се преместим, но не зная какво ще стане с всичките тези ипотеки… Може би ще трябва да обявим фалит. Според мен се налага спешна консултация с адвокат. Трябва да обсъдим и идеята за евентуален съдебен иск срещу нашите работодатели…
— Аз твърдо ще ги съдя! — отсече Анджела. — Няма значение дали за сексуално насилие или за неправомерно уволнение, но ще ги съдя! Този червей Уодли няма да се измъкне току така!
— Не знам дали сме готови за безкрайни съдебни процеси — поклати глава Дейвид. — Не е ли по-добре да обърнем гръб на тази тиня и да гледаме напред?
— Според мен не бива да бързаме с вземането на решение — въздъхна Анджела.
Няколко минути по-късно се обадиха в интензивното отделение. Състоянието на Ники беше задоволително, температура нямаше.
— Важното е Ники да е добре — тръсна глава Дейвид. — А ние сме млади, животът е пред нас. Все ще си намерим някаква нова работа…
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Петък, 29 октомври
И двамата спаха зле. Дейвид отново се събуди на разсъмване, както през последните дни. Но този път се чувстваше само изтощен, а не болен като предния ден.
Стана от леглото и безшумно се насочи към дневната на долния етаж. Искаше да обмисли на спокойствие ситуацията, в която се беше оказало семейството му. Зае се да прави списък на най-неотложните неща, които предстояха, на хората, на които трябва да се обади. Твърдо убеден, че ситуацията изисква трезва преценка, той направи опит да подреди всичко това според важността му.
Не след дълго на прага се изправи Анджела, загърната в пеньоара си. Салфетката в ръката й сочеше, че отново бе плакала. Изобщо не се впечатли от заниманието на Дейвид.
— Какво ще правим, Господи? — простена тя и очите й пак плувнаха в сълзи. — Всичко отиде по дяволите!
Дейвид направи опит да я успокои със своите списъци, но тя гневно ги блъсна настрана.
— Твоите глупости нищо не решават!
— Това означава ли, че твоите истерични сълзи вършат тази работа? — гневно откликна той.
За щастие и двамата проявиха благоразумие и спорът угасна преди да се е разгорял. Даваха си сметка, че всеки по свой начин търси изход от ситуацията.
— И тъй, какво ще правим? — отново попита Анджела.
— Първата ни работа е да отскочим до болницата и да видим Ники — рече Дейвид.
— Много добре — кимна младата жена. — Тъкмо ще направя опит да вляза при Хелън Бийтън.
— Това едва ли ще промени нещо — предупреди я Дейвид. — Сигурна ли си, че искаш нови емоции?
— Искам да се уверя, че тя е наясно с оплакването ми за сексуален тормоз! — отсече Анджела.
Хапнаха набързо и се отправиха към болницата. А когато пристигнаха там ги обзе едно доста особено чувство: за пръв път влизаха в огромната сграда без да бързат за никъде. Насочиха се към етажа на интензивното.
Ники беше добре и изгаряше от нетърпение да напусне отделението. През деня й беше интересно, но нощното оживление очевидно се отразяваше зле на съня й.
Не след дълго се появи и доктор Пилснър. Той потвърди, че детето ще бъде преместено в обикновена болнична стая в момента, в който се освободи някой от санитарите.
— А кога ще можем да си я приберем у дома? — попита Анджела.
— След няколко дни, стига нещата да се развиват както досега — отвърна педиатърът. — Искам да бъда сигурен, че няма да има рецидиви.
Дейвид остана при Ники, а Анджела се насочи към административното крило, където се намираше кабинетът на Бийтън.