— Ще звъннеш ли на Карълайн да ми донесе учебниците? — попита детето.
— Остави това на мен — неопределено отвърна той. Все още не смееше да каже на Ники за смъртта на приятелката й.
Забеляза, че леглото на Сандра е заето от някакъв възрастен мъж. Изтече половин час преди да набере смелост да влезе в дежурната стая и да потърси информация за пациентката си.
— Сандра Хашър почина тази нощ, малко след три — уведоми го един от администраторите на интензивното. Гласът му беше отегчен и равнодушен, сякаш съобщаваше прогнозата за времето.
Сърцето на Дейвид пропусна един такт. С нейната смърт бройката на пациентите, изгубени за две седмици, стана шестима. Това вероятно е рекорд за Общинска болница „Бартлет“, мрачно си помисли той. Може би КМВ постъпи разумно като го уволни.
Отпусна се в едно от креслата на чакалнята, но в същия момент жена му излетя от кабинета на директора и шумно затръшна вратата след себе си. Очите й горяха с мрачен пламък, устните й бяха плътно стиснати. Профуча покрай Дейвид без да намалява ход и той беше принуден да хукне след нея.
— Предполагам, че е излишно да питам за резултата от срещата — промърмори той, докато излизаха през задната врата и се насочиха към паркинга.
— Резултатът е ужасен! — мрачно отвърна жена му. — Тя подкрепя изцяло решението на Уодли. Категорично отрича да е получила оплакването ми за сексуален тормоз, което лежи в дъното на цялата история!
— Как така ще отрича? — вдигна вежди Дейвид. — Нали ходи да разговаряш с доктор Кантор по този въпрос?
— Каза, че попитала Уодли и той отрекъл всичко — въздъхна Анджела. — Според него дори било обратното — аз съм била тази, която се опитвала да го съблазни!
— Типично за подобни случаи — поклати глава Дейвид. — Вината се хвърля върху жертвата. Господи, какъв мръсник!
— Бийтън заяви, че му вярва напълно, тъй като имал безупречна репутация. След което ме обвини в интригантство…
Прибраха се у дома и се проснаха в креслата на дневната. Бяха прекалено объркани и депресирани, за да предприемат каквото и да било.
Размърдаха се едва когато чуха пропукването на чакъла в алеята под тежестта на широки гуми. Камионетката на Калхоун спря пред задния вход, миг по-късно Анджела го въведе в хола.
— Донесох топли понички, за да отпразнуваме първия ден от ваканцията ви — бодро обяви той, плъзна се покрай Анджела и постави обемист пакет на масата в кухнята. — Ако вие направите по едно кафе, всичко ще бъде наред.
Дейвид мълчаливо се изправи на прага.
— Охо, я виж кой бил тук — промърмори Калхоун и започна да мести очи от единия към другия.
— Аз също съм във ваканция — унило го осведоми Дейвид.
— Сериозно? — учуди се Колхоун. — Слава Богу, че взех цяла дузина понички!
Присъствието на детектива беше като балсам за домакините, кафето също помогна. Не след дълго тримата вече се смееха на куриозните случки от полицейската кариера на Калхоун. После гостът предложи да се залавят за работа.
— Проблемът ни е прост — потърка ръце той. — Трябва да открием човек с нарушена татуировка, който не е обичал Ходжис. В градче като Бартлет това едва ли ще бъде Бог знае колко трудна задача.
— Има и един друг проблем — обади се с въздишка Дейвид. — И двамата останахме без работа, което означава, че не можем да си позволим хонорарите ви…
— Не говорете такива неща точно когато започва да става интересно — небрежно отвърна Калхоун.
— Съжалявам, но нещата се промениха — държеше на своето Дейвид. — Ние не само оставаме без средства, но по всяка вероятност съвсем скоро ще напуснем Бартлет. А това означава, че покрай другите неща със сигурност ще зарежем и тази история с Ходжис.
— Задръжте, не бързайте — вдигна ръка Калхоун. — Току-що ми хрумна една идея: ще работя безплатно. Тук става въпрос за вашата чест и моята репутация, освен това имаме всички шансове да заловим и един изнасилван, който отдавна тревожи болничния персонал. Какво ще кажете?
Дейвид поклати глава:
— Много щедро от ваша страна, но…
— Вече навлязох във финалната фаза на разследването — прекъсна го Калхоун. — От бармана Карлтън научих, че неколцина полицаи имат татуировки, Робъртсън също е сред тях. По тази причина отскочих до участъка и от дума на дума стигнахме до татуировките. Той с удоволствие ми показа своята, явно много се гордее с нея. Тя е на гърдите му — плешив орел, в ноктите си държи нещо като знаме с надпис „Уповаваме се на Бога“. За жалост (и съответно за негов късмет) татуировката се оказа напълно запазена. Въпреки това се възползвах от шанса и го разпитах за последния ден на Ходжис. Той потвърди това, което вече знаех от Мадлин Ганън — старият доктор е имал насрочена среща с него, която впоследствие е отменил. Според мен ключът на загадката държи Клара Ходжис, независимо че е живеела отделно от мъжа си. Двамата са разговаряли по телефона почти всеки ден и аз имам чувството, че отношенията им са били топли. Но както и да е… Сутринта се обадих на Клара и тя е готова да ни приеме… — Очите му очаквателно се спряха върху лицето на Анджела.