— Мислех, че се е преместила в Бостън — подхвърли Дейвид.
— Там е — кимна Калхоун. — Но това не ни пречи да я посетим, нали?
— Все още съм на мнение, че ние с Анджела трябва да зарежем тази история — поклати глава Дейвид. — Особено след всичко, което се стовари върху главите ни. А вие продължавайте, след като желаете…
— Може би не трябва да бъдем толкова категорични — погледна го Анджела. — Ами ако Клара Ходжис хвърли светлина върху клиничната картина на починалите пациенти? Вчера ти сам прояви интерес към подобна възможност…
— Това е вярно — призна Дейвид. Все още беше любопитен да разбере дали има сходство между пациентите на Ходжис и неговите. Но любопитството му не беше достатъчно, за да тръгне на гости на Клара Ходжис. Особено пък сега, след като го уволниха…
— Нека го сторим, Дейвид — усети колебанието му Анджела. — Имам чувството, че целият град е срещу нас и искам да отвърна на удара…
— Май не се чуваш какво говориш — изгледа я тежко Дейвид.
Анджела остави чашата си на масата, хвана Дейвид за ръкава и го побутна към хола.
— Извинете за момент — подхвърли тя към изненадания Калхоун.
— Прекрасно се чувам какво говоря! — извика тя в момента, в който вратата се затвори зад гърба им. — И харесвам идеята да се заловя за някакви позитивни действия, да имам кауза. Този град се опитва да ни натика под килима, точно както е постъпил с Ходжис. Но аз искам да разбера кой стои зад всичко това. А после можем и да си тръгнем, но ще го сторим с вдигнати глави!
— Мисля, че ставаш истерична — тежко въздъхна Дейвид.
— Наричай ме както щеш, но аз се чувствам наред — тръсна глава тя. — Нека направим един последен опит. Калхоун е убеден, че ще научим важни неща от Клара Ходжис. Дай да отидем и да я изслушаме…
Дейвид се поколеба. Рационалната му същност се противеше на целия план, но настоятелността на Анджела всъщност му допадаше. В крайна сметка той беше не по-малко обиден и гневен от нея.
— Добре, да вървим — каза на глас той. — Но първо ще се отбием в болницата да видим Ники…
Изричното желание на Калхоун да пътуват с неговия пикап беше другата изненада, която трябваше да преодолее. Но обяснението беше просто — дебелият детектив настояваше за това, за да може да си пуши на воля. В замяна на това нямаха притеснения да паркират директно пред входа на болницата, откъдето изтичаха по стълбите към отделението, в което лежеше Ники.
Детето беше очевидно доволно, че е извън интензивното. Единственото му оплакване беше свързано с факта, че го бяха сложили на едно старо легло, чиито електромоторчета за промяна на позицията не работеха. Долната му част можеше да се повдигне, но тази при главата — не.
— Каза ли на сестрите? — попита Дейвид.
— Казах им, но те само вдигат рамене — оплака се Ники. — А от тази позиция не мога да гледам телевизия…
— Това често ли се случва? — попита Анджела.
— За съжаление да — кимна Дейвид и й предаде думите на Ван Слайк за покупката на неподходящи легла. — Вероятно са искали да спестят някой долар и са купили най-евтините. Но спестеното отдавна е отишло за честите ремонти. Знаеш поговорката, нали? „Скъп на триците, евтин на брашното“…
След тези думи се обърна и излезе от стаята. Откри Джанет Колбърн и я попита дали Ван Слайк е уведомен за повреденото легло на детето.
— Разбира се, че е уведомен — отвърна сестрата. — Но нали го знаете какъв е…
Върна се при Ники и обеща, че ако до довечера леглото не е поправено, той лично ще се заеме с него. Анджела вече я беше информирала, че заминават за Бостън, но ще се върнат още следобед.
Излязоха от болницата и се качиха в камионетката на Калхоун. Не след дълго напуснаха града и се включиха в междущатската магистрала, която водеше на юг. Дейвид се чувстваше неудобно, не само поради твърдото окачване на камионетката. Кабината бързо се изпълни с тютюнев дим, въпреки полусваленото стъкло от страната на шофьора. Когато най-сетне откриха адреса на Клара Ходжис в Бек Бей, очите му упорито сълзяха.
Клара Ходжис се оказа напълно подходяща съпруга на заядливия доктор. Беше жена с едър кокал, намръщена физиономия и проницателни, дълбоко хлътнали очи.