Покани ги в хола, обзаведен с тежки викториански мебели. Дебелите пердета от виненочервено кадифе не пропускаха почти никаква светлина. Полюлеят и настолните лампи бяха включени, въпреки че беше едва обед.
Анджела се представи като клиентката, закупила някогашната им къща в Бартлет.
— Дано да се чувствате добре в нея — рече Клара. — За нас беше прекалено голяма вероятно защото бяхме само двама…
Дейвид с удоволствие прие чашата чай, която предложи домакинята. Очите му продължаваха да смъдят от пушенето на Калхоун в пикапа, гърлото му дращеше.
— Не бих казала, че посещението ви ме радва — рече Клара в момента, в който приключи със сервирането на чая. — Много съм разстроена от тези грозни разкрития, може би защото вече бях свикнала с мисълта, че Денис просто се е запилял нанякъде…
— Но несъмнено искате убиецът да бъде разкрит и наказан, нали? — подхвърли Калхоун.
— В момента това едва ли е от особено значение — поклати глава жената. — Следствия, процеси, ужасяващи подробности… Бих предпочела да не минавам през всичко това.
— Подозирате ли някого в убийството на съпруга си?
— Страхувам се, че кандидатите могат да се наредят на опашка — въздъхна Клара. — За Денис трябва да сте наясно с две неща: първо, той беше страхотен инат и не отстъпваше пред никого, което не означава, че нямаше и добри черти… Второ, беше абсолютно отдаден на болницата. Бързо влезе в конфликт с новата управа и особено с онази жена, която повикаха от Бостън да оглави администрацията. Мисля, че поне дузина хора са имали достатъчно основание да го премахнат, но едновременно с това не мога да си представя как някой от тях ще го направи на практика. Те бяха все доктори и бюрократи, които не обичат да си цапат ръцете с такива неща…
— Чух, че доктор Ходжис е знаел самоличността на нападателя със скиорската маска — подхвърли Калхоун. — Вярно ли е това?
— Поне така изглеждаше — кимна Клара.
— Споменавал ли е някакви имена пред вас?
— Не. Но постоянно повтаряше, че нападателят е свързан с болницата.
— Служител в нея?
— Не знам. Никога не навлизаше в подробности. Но веднъж подхвърли, че би искал да си поговори с него, за да го откаже от тези нападения…
— Дали го е сторил?
— Може би — сви рамене Клара. — Но на даден етап реши да сподели подозренията си с онзи ужасен човек Уейн Робъртсън. Помолих го да не прави това, тъй като бях сигурна, че ще се скарат. Робъртсън не обичаше мъжа ми. Така и стана. Денис не се вслуша в съвета ми да му изпрати писмо, или да сподели подозренията си по телефона. Вече ви казах, че беше голям инат…
— Това стана в деня на изчезването му, така ли? — присви очи Калхоун.
— Да — кимна Клара. — В крайна сметка Денис не се видя с Робъртсън, но това съвсем не стана защото се беше вслушал в съветите ми. Просто беше разстроен от смъртта на един от старите си пациенти и реши, че вместо да ходи при Робъртсън ще бъде по-добре да обядва с доктор Холстър.
— Пациентът се казваше Кларк Дейвънпорт, нали?
— Да — изненадано вдигна глава Клара. — Откъде знаете?
— Защо съпругът ви е бил толкова разстроен от смъртта на господин Дейвънпорт? — пренебрегна въпроса Калхоун. — Приятели ли бяха?
— По-скоро добри познати. Денис откри рака му навреме, а доктор Холстър проведе едно много успешно лечение, след което всички бяха убедени, че са се справили с това коварно заболяване. Но на даден етап работодателят на Кларк прехвърли осигуровките на служителите си към КМВ, малко след което господин Дейвънпорт умря…
— От какво умря? — обади се внезапно Дейвид. В гласа му прозвуча нетърпеливо нотка, която накара Анджела да вдигне глава.
— За съжаление не помня — въздъхна жената. — Дори не съм сигурна, че някой ми е казвал. Помня само думите на Денис, който беше категоричен, че не става въпрос за рака…
— Съпругът ви имаше ли и други пациенти, застигнати от внезапна смърт? — продължи с въпросите си Дейвид.
— В какъв смисъл?
— В смисъл хора със сериозни заболявания, които са били стабилизирани…
— О, да. Имаше доста такива. Беше много разстроен, тъй като всички бяха починали не от основното си заболяване, а от нещо друго. Твърдеше, че докторите на КМВ са некомпетентни.
Дейвид поиска копията от болничните картони, които жена му и Калхоун бяха направили в следственото отделение на Бърлингтън. Анджела започна да рови в чантата си, но детективът я изпревари, измъквайки сноп хартия от бездънните си джобове.
— Погледнете тези имена, госпожо Ходжис — подаде й листовете Дейвид. — Някое от тях да ви звучи познато?