— Ще трябва да си взема очилата — рече домакинята, стана и излезе от стаята.
— Защо се вълнуваш толкова? — прошепна Анджела.
— Успокой се, момче — обади се през масата и Калхоун. — Иначе има опасност да объркаме свидетелката си…
— Нещо започва да се оформя в главата ми — промърмори Дейвид. — Нещо, което никак не ми харесва…
Клара се върна преди Анджела да го попита за какво става въпрос. Взе в. ръка снопчето документи и го поднесе към очите си, въоръжени с очила за четене.
— Познавам тези хора — рече миг по-късно тя. — Чувала съм имената им стотици пъти, а повечето съм срещала и лично…
— Чух, че всички те са мъртви — подхвърли Калхоун. — Вярно ли е това?
— За съжаление да — кимна с въздишка Клара. — Точно като Кларк Дейвънпорт. Денис беше дълбоко разстроен от смъртта им. В продължение на доста дни чувах имената им постоянно…
— Всички те са починали неочаквано, така ли? — попита Калхоун.
— И да, и не… Искам да кажа, че смъртта ги настигна в най-малко очаквания момент. Сами можете да се уверите, че повечето от тях са били хоспитализирани поради заболявания, в които няма нищо фатално. Същевременно обаче, на даден етап всички без изключение са водили битка с някоя смъртоносна болест, най-често рак… В този смисъл смъртта им не е била напълно неочаквана…
Дейвид взе документите от ръцете й, прегледа ги набързо и вдигна глава:
— Нека си изясним нещо — рече той. — Това са приемните формуляри на хората, които влизат в болницата и умират там, нали?
— Мисля, че нещата стоят точно така — кимна Клара. — Оттогава измина доста време, но аз съм сигурна, че Денис ги е изискал точно по тази причина…
— И всеки от тези пациенти е прекарал по някое тежко заболяване, така ли? — продължаваше да настоява Дейвид. — Например тази жена, приета с диагноза синузит…
Клара взе листа и внимателно се взря в името, изписано най-горе.
— Да — убедено кимна тя. — Тя имаше рак на гърдата. Познавам я добре, заедно ходехме на църква…
Дейвид прибра формуляра, стана и се изправи до прозореца. Ръцете му механично дръпнаха завесата, очите му се насочиха към ленивото течение на река Чарлс, която минаваше само на няколко метра от къщата. Изглеждаше вглъбен в себе си, забравил напълно за останалите.
Анджела изпита леко притеснение от неучтивото поведение на мъжа си, но Клара го възприе съвсем спокойно и стана да допълни чашите им с горещ чай.
— Искам да ви задам няколко въпроса за нападателя на паркинга — обади се след известно време Калхоун. — Споменавал ли е доктор Ходжис нещо специфично за него? Например ръст, възраст, татуировки…
— Татуировки ли? — учуди се Клара, после се усмихна и поклати глава: — Не, никога не е споменавал подобно нещо.
В този момент Дейвид пусна завесата и рязко се обърна.
— Трябва да тръгваме! — напрегнато обяви той. — Веднага, още сега!
Краката го понесоха към вратата.
— Дейвид, какво правиш? — извика след него Анджела.
— Трябва веднага да се върнем в Бартлет! — извика през рамо мъжът й. — Хайде, тръгвайте! — В гласа му се четеше паника.
Анджела и Калхоун се сбогуваха набързо с Клара Ходжис и изтичаха навън. Дейвид вече се беше настанил зад волана.
— Ключовете! — напрегнато заповяда той.
Калхоун сви рамене и му ги подаде. Моторът изрева.
— Хайде, качвайте се! — извика Дейвид.
Гумите рязко изсвириха, върху асфалта останаха черни следи.
Първата част от пътуването изтече в дълбоко мълчание. Дейвид се беше съсредоточил в кормуването, а двамата му спътници продължаваха да се чудят на паническото тръгване. Очите им с безпокойство следяха пътя, тъй като Дейвид караше с превишена скорост и предприемаше рисковани задминавания.
— Мисля, че ще е по-добре да намалиш малко — обади се Анджела след като задминаха на забранено дълга процесия от коли.
— Тоя камион никога не е тичал толкова бързо — подкрепи я и Калхоун.
— Дейвид, какво ти стана, за Бога? — с тревога попита младата жена. — Държиш се като луд!
— Осени ме прозрението — отвърна през стиснати зъби съпругът й. — Мисля, че вече знам защо доктор Ходжис е бил бесен от неочакваната смърт на своите пациенти.
— Защо?
— Според мен в Общинска болница „Бартлет“ действа някакъв откачен, който се занимава с принудителна евтаназия.
— Какво е евтаназия? — попита с озадачен глас Калхоун.
— В буквален превод означава „сладка смърт“ — поясни Анджела. — Когато помагаш на някой безнадеждно болен да се отърве от мъките…
— Докато слушах Клара Ходжис изведнъж си дадох сметка, че и шестимата ми неотдавна починали пациенти са водили битка с тежка болест — забързано поясни Дейвид. — Както при пациентите на Ходжис. Не знам защо едва сега направих тази аналогия, но… Нещата започват да стават ясни, сега вече разбирам защо почина и Карълайн…