— Имаме ли някакъв шанс да получим описание на татуировките от медицинските картони? — попита Калхоун, обръщайки се към Дейвид.
— Мисля, че да — кимна домакинът. — При общ преглед повечето лекари ги описват… Поне аз никога не пропускам да го направя.
— Това е добре, тъй като ще можем да стесним списъка — кимна Калхоун. — Аз ще разпитам само онези, които имат татуировки по ръцете…
— А ще обърнем ли специално внимание на хората, които работят в болницата?
— Разбира се, с тях ще започнем. Особено много ме интересува някой си Стив Шегуик, за който разбрах, че има татуировка на ръката…
Анджела надникна в хола и попита кой иска сладолед и кафе. Калхоун пожела и двете, а Дейвид отказа и тръгна да провери състоянието на Ники.
По-късно, настанени около разчистената маса, тримата се заеха да обсъждат непосредствените си действия.
— Аз започвам да интервюирам всички болнични служители с татуировки — обяви Калхоун. — Продължавам да считам, че вие не трябва да се набивате в очите на местните, в противен случай рискуваме още някоя тухла в прозорците ви…
— Аз пък ще отида в архивата, за да взема рождените дати и номерата на социалните осигуровки на всички, които ни интересуват — рече Дейвид. — Ще се опитам да открия и евентуалните описания на татуировките.
— За мен остава да стоя тук и да наглеждам Ники — обади се Анджела. — Ще звънна на Робърт в Кембридж едва след като Дейвид се сдобие с нужната информация.
Дейвид само сви рамене.
— А какво ще кажете за доктор Холстър? — попита Калхоун. — Някой трябва да поговори с него, тъй като той е лекувал голяма част от раково болните. Бих го сторил и сам, но ми се струва, че тая работа е за професионалист…
— О, да — кимна Дейвид. — Бях забравил за него. Ще се опитам да го открия утре, веднага след като приключа с медицинските архиви.
Калхоун бутна стола си и стана.
— Благодаря за вечерята — потупа се по леко издутото шкембе той. — Отдавна не бях се хранил толкова вкусно. Мисля, че е време да пренеса това коремче до легълцето му…
— Кога ще се видим отново? — попита Анджела.
— В момента, в който имаме какво да си кажем — отвърна детективът. — А сега скачайте в леглото, тъй като отдалеч личи, че имате нужда от един здрав сън…
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Събота, 30 октомври
През нощта стомашните болки на Ники бяха всеки така силни, но на разсъмване настъпи подобрение. Състоянието й все още беше далеч от нормалното, но температурата й се понижи и вече личеше, че кризата е преодоляна. Дейвид изпита огромно облекчение. Никой от хоспитализираните му пациенти с тези ясно изразени симптоми не беше успял да стигне до подобен етап. Сега вече беше убеден, че Ники ще се възстанови напълно, също като него и сестрите…
Анджела се събуди депресирана, тъй като мисълта за уволнението продължаваше да й тежи. С изненада установи, че Дейвид е в отлично настроение и го попита за причината. Сега, след като кризата на детето беше овладяна, той вече можеше да сподели черните си подозрения.
— Трябваше да ми кажеш веднага — намръщи се жена му.
— Защо? Нима щеше да помогнеш с нещо?
— Понякога направо ме вбесяваш! — извика тя, но после на лицето й грейна усмивка, а ръцете й се увиха около врата му.
Телефонът ги накара да се отделят един от друг. Доктор Пилснър се интересуваше от състоянието на Ники. Разбрал за подобрението, той настоя лечението с антибиотици да продължи.
— Ще направим каквото ни посъветвате — обеща Анджела, вдигнала слушалката в спалнята. Дейвид слушаше от деривата, окачен на стената на банята.
— Скоро ще ти обясним защо я прибрахме от болницата — рече той. — Засега само те моля да приемеш най-искрените ни извинения. Постъпката ни няма нищо общо с грижите, които полагаш за нашето дете.
— Загрижен съм единствено за Ники, друго не ме интересува — отвърна доктор Пилснър.
— Заповядайте у дома, винаги сте добре дошъл — каза Анджела. — А ако настоявате за хоспитализация на всяка цена, ние сме готови да я заведем в Бостън…
— Засега ме дръжте в течение — късо отвърна педиатърът.
— Ядосан е — въздъхна Дейвид след като линията прекъсна.
— И с право — кимна Анджела. — Хората сигурно ни считат за луди.
Качиха се при Ники и се заеха с респираторната терапия. Детето стоически изтърпя процедурите, после вдигна глава:
— В понеделник ще ме пуснете на училище, нали?
— Може би — отвърна Анджела. — Но не искам да ти давам прекомерни надежди…
— Изоставам с уроците — въздъхна детето. — Няма ли начин да повикам Карълайн, за да ми помогне?
Анджела хвърли кос поглед към Дейвид, който седеше на леглото и галеше проснатия в краката му Ръсти. В момента, в който очите им се срещнаха, и двамата разбраха, че вече няма смисъл да отлагат тъжната новина.