— Трябва да ти кажем нещо във връзка с Карълайн — меко промълви Анджела. — Много ни е тъжно, но твоята приятелка почина…
— Искаш да кажеш, че е умряла? — втренчи се в нея Ники.
— Страхувам се, че е така…
— О…
Срещнал безпомощния поглед на жена си, Дейвид само сви рамене. Не знаеше какво повече може да добави. Ясно съзнаваше, че краткото възклицание на Ники е само една защитна реакция — същата, която прояви при новината за смъртта на Марджъри. Представи си, че тези тъжни инциденти са дело на един и същ човек, в гърлото му заклокочи гняв.
Направиха каквото могат да утешат детето си. Но ударът беше прекалено силен. Карълайн беше не само най-добрата приятелка на Ники, но й страдаше от същото заболяване като нея.
— И аз ли ще умра? — хълцаше отчаяно Ники.
— Няма да умреш, защото се справяш чудесно — топло я прегърна Анджела. — Болестта на Карълайн протече при много висока температура, докато ти изобщо нямаш такава…
Дейвид се метна на колелото и натисна педалите по посока на болницата едва когато Ники се успокои напълно. Анджела остана при нея. Веднага след като пристигна, той опря велосипеда си на стената до главния вход и се насочи към архивата. Настани се пред компютъра и започна да вади рождените дати и социалните осигуровки на хората от списъка, който бяха изготвили с Калхоун. Скоро приключи с тази дейност и се прехвърли на медицинските картони. Искаше да получи повече сведения за пациентите с татуировки. Няколко минути по-късно някой го потупа по рамото. Обърна се и видя Хелън Бийтън. Зад гърба й надничаше широко лице на Джо Форбс от охраната.
— Имате ли нещо против да ми обясните какво правите тук? — попита Бийтън.
— Ами… Просто използвам компютъра… — запелтечи от изненада Дейвид. Не беше очаквал, че ще попадне на някой от администрацията, особено пък в събота сутринта.
— Доколкото съм осведомена, вие вече не сте служител на КМВ — язвително подхвърли директорката.
— Това е вярно, но…
— Достъпът ви в тази болница е в пряка зависимост от службата ви в КМВ — прекъсна го хладно Бийтън. — Следователно вече нямате право да бъдете тук, още по-малко пък да използвате централния компютър! — Обърна се към Форбс и добави: — Бихте ли придружили доктор Уилсън до изхода?
Охранителят пристъпи крачка напред и му направи знак да стане.
Разбрал, че всяка съпротива е безсмислена, Дейвид започна да събира листовете, разпръснати пред монитора. Тайничко се надяваше, че Бийтън няма да нареди да му ги отнемат. Но административната директорка мълчеше и той с облекчение пое към изхода, на две крачки пред Форбс.
В досието си спокойно мога да добавя и „физическо изхвърляне от работното място“, рече си с мрачен хумор той. Излезе навън и се огледа, после енергично закрачи към ултрамодерната пристройка, в която се помещаваше Центъра по рентгенология.
Тук в събота работеха само за проследяване състоянието на стари и дълго наблюдавани пациенти. Наложи се да чака половин час, преди доктор Холстър да го покани вътре. Беше с десетина години по-възрастен от Дейвид, но изглеждаше по-стар, с почти бяла коса и дълбоки бръчки по челото. Макар и извънредно зает, Холстър се държеше приветливо и покани Дейвид на чаша кафе.
— Какво мога да направя за вас, доктор Уилсън?
— Първото нещо, което ми хрумва, е да опитате да ме наричате Дейвид… Едва след това ще си позволя да ви задам няколко въпроса за доктор Ходжис.
— Това ми се струва доста странно, но нямам нищо против — сви рамене Холстър. — Защо се интересувате от Ходжис?
— Дълга история — въздъхна Дейвид. — Но няма да ви занимавам с подробности. Работата е там, че част от неговите пациенти са били лекувани от същото заболяване, на което се натъкнах при моите… Неколцина от тях са били и ваши пациенти.
— Продължавайте — кимна колегата му.
— Преди това бих искал да ви помоля за конфиденциалност…
— Сега вече наистина пробудихте любопитството ми — усмихна се Холстър и кимна: — Добре, обещавам…
— Научих, че Ходжис ви е посетил в деня на изчезването си…
— Обядвахме заедно, ако трябва да бъдем точни.
— Потърсил ви е във връзка с пациент на име Кларк Дейвънпорт, нали?
— Точно така. Разговаряхме надълго и нашироко за състоянието на този човек. За съжаление господин Дейвънпорт вече беше починал. Само четири-пет месеца преди това му проведохме един, по мое мнение, изключително успешен курс на лечение. Той страдаше от рак на простатата. И двамата бяхме изненадани и натъжени от внезапната му кончина.