— Защо никога не си споменавал за нея? — продължаваше с въпросите Анджела. — Откъде знаеш кога се е преместила в града?
— Веднъж ми се обади в болницата — промърмори Дейвид и плесна Ники по рамото, за да я поздрави с успешното закрепяне на свещта. Детето хукна да донесе кибрит, а той бавно се обърна към жена си.
— Срещал ли си се с нея? — пожела да узнае тя.
— Само веднъж — призна неохотно той. — Ходихме да обядваме. Директно й казах да не храни надежди за нещо повече, но се разделихме като приятели.
— Честно? — погледна го изпитателно Анджела.
— Напълно — кимна Дейвид.
— И мислиш, че ще ни помогне, ако изведнъж вземеш да й се обадиш?
— Честно казано, силно се съмнявам — призна с въздишка Дейвид. — Ако искаме да постигнем нещо, ще се наложи да се видя с нея. Изключено е да я моля по телефона за нещо толкова сериозно… Освен това положително ще се наложи да я запозная и с някои подробности…
— Кога ще отидеш?
— Днес, но първо ще я предупредя по телефона. Пътьом бих могъл да прибера материалите от Робърт. Какво ще кажеш?
Анджела прехапа устни и се замисли. Беше изненадана от чувството на ревност, което я прониза. Едва сега си даде сметка какво беше изпитал Дейвид.
— Добре, обади й се — въздъхна тя.
Зае се да почиства масата от останките на тиквата, а Дейвид се прехвърли на телефона в хола. Оттам ясно долитаха откъслечни фрази. Направи й впечатление, че гласът му звучи с особена жизненост. Минути по-късно той се появи в кухнята.
— Готово! Никол ще ме чака след два часа. За наш късмет, днес тя е дежурна в болницата.
— Руса ли е? — попита със свито сърце Анджела.
— Да.
— Точно от това се страхувах!
Ники запали свещта във вътрешността на тиквата, а Дейвид я взе в ръце и внимателно я понесе към верандата.
— Изглежда страхотно! — обяви с доволен глас детето.
Дейвид помоли Анджела да звънне на Робърт Скейли и да го предупреди за пристигането му. После се качи горе и започна да се облича.
— Започва да става интересно — засмя се Робърт, след като чу за какво става въпрос.
Анджела не знаеше какво да каже, затова отново му благодари за помощта и прекъсна разговора. Опита да се свърже с Калхоун, но насреща отново се включи телефонния секретар.
Дейвид се появи в хола, наконтен с тъмносин блейзър и сиви панталони. Изглеждаше страшно привлекателен.
— Много си се изтупал — промърмори Анджела.
— А ти какво искаш? — вдигна вежди той. — Да се появя във военната болница по джинси и тениска?
— Потърсих Калхоун, но още го Няма — рече тя. — Вероятно е излязъл още на разсъмване. Това разследване май ще му извади душата…
— Остави ли му послание?
— Не.
— Защо?
— Мразя да разговарям с машини — намръщено отвърна Анджела. — Освен това той би трябвало да се досети, че искаме до го чуем.
— По-добре му остави послание — поклати глава Дейвид.
— А какво ще правим, ако не се обади до довечера? — погледна го в очите Анджела. — Може би ще се обърнем към полицията?
— Не знам — въздъхна Дейвид. — Идеята да разговарям с Робъртсън никак не ме привлича.
Анджела го изпрати до колата, след което насочи цялото, си внимание към Ники. Много искаше дъщеря й да преживее празника по най-добрия начин.
Тласкан от любопитство, Дейвид реши първо да се отбие при Робърт Скейли. Надяваше се да види отдаден на работа си учен с академична външност, но с разочарование и леко ревност откри един несъмнено приятен мъж със стройна и атлетична фигура. На всичкото отгоре поведението му беше изключително приятно.
Стиснаха ръце и Дейвид моментално усети, че Робърт също го преценява.
— Искам още веднъж да ви благодаря за помощта — промърмори той.
— Нали затова са приятелите? — сви рамене Робърт и тикна в ръцете му нов кашон с разпечатки. — Трябва да ви кажа какво още открих във финансовата информация… Миналата година Върнър Ван Слайк си е открил няколко нови банкови сметки. Всичките са тук, в Бостън, или в Олбъни. Явно е желанието му да не прави това в Бартлет…
— Странно — промърмори Дейвид. — За какви суми става въпрос?
— Под десет хиляди за всяка отделна сметка… Очевидно този човек познава закона за банковото дело, според който движението на всяка сума над десет хиляди подлежи на контрол.
— Но това пак са много пари, особено за човек, който работи като началник на поддръжката в една общинска болница.
— Бих казал, че става въпрос за малка, но добре разработена мрежа за пласмент на наркотици — кимна Робърт. — Но в такъв случай не би трябвало да влага парите си в банка, а да ги крие във водосточната тръба…