— От непълнолетните си пациенти зная, че наркотиците в Бартлет не са проблем — рече Дейвид.
— Ето, виждате ли? — усмихна се Робърт. — Може би ще стане така, че покрай другото вие с Анджела ще направите нещо и за освобождаването на Америка от наркотиците.
Дейвид се засмя и отново му благодари за помощта.
— Следващият път ми завъртете една шайба предварително — рече младият мъж. — Тук има една страхотна кръчма, казва се „Бистро Анаго“. Ще си прекараме страхотно…
— Готово — рече Дейвид и вдигна ръка за сбогом. Но на път към колата си даде сметка, че едва ли ще му бъде особено приятно да вечеря в компанията на Анджела и този мъж.
Сложи кашона в багажника, прекоси моста над реката Чарлс и пое по магистралата Фенуей. Движението в неделя следобед беше слабо и това му позволи да стигне до военната болница за рекордните двадесетина минути.
Какво нещо е животът, рече си той, докато влизаше в просторното фоайе. С Никол Лънгстром беше излизал в продължение на цяла година, но после пътищата им се разделиха. Тя замина за Западното крайбрежие, където завърши медицина и изкара цялата си следдипломна квалификация. От приятели беше чул, че междувременно се е омъжила, но при случайната им среща преди година разбра и за развода й.
Спря в близост до рецепцията, набра номера на пейджъра й и зачака. Скоро младата жена се появи, на лицето й се беше изписало леко смущение. Собственото му притеснение почти се стопи, когато тя директно му призна, че в момента си има нов приятел.
Двамата се запътиха към чакалнята на поликлиниката. Влязоха в един от празните кабинети, в който имаше компютър и се настаниха на някакъв излъскан от употреба диван. Дейвид започна да разказва.
— Как мислиш, дали ще е удобно да ни доставиш информацията, която ни интересува? — попита накрая той.
— Само при положение, че нещата ще си останат между нас — отвърна без колебание Никол.
— Имаш честната ми дума — увери я той. — Ще знаем само ние с теб. И Анджела, разбира се…
— Това ми е ясно — кимна Никол, поколеба се за секунда, после тръсна глава: — Добре. Предполагам, че постъпката ми ще бъде оправдана, тъй като става въпрос за умишлени убийства.
Дейвид й подаде списъка с имената на Девъншър, Ван Слайк, Форбс, Ълхоф и Морис.
— Мислех, че проявяваш интерес само към двама души — изненадано го погледна тя.
— И петимата са служили в армията, освен това имат татуировки — поясни Дейвид. — По тази причина искам да се застраховаме, просто за всеки случай…
Използвайки социалните осигуровки и рождените дати, Никол лесно откри военните идентификационни номера на петимата. С тяхна помощ влезе в медицинските архиви и изненадите се появиха веднага. Оказа се, че Форбс и Ълхоф също бяха уволнени по здравословни причини. Единствената с нормален картон беше Морис.
Диагнозите на двамата бяха кратки и ясни: Форбс беше уволнен поради хронично изкривяване на гръбначния стълб, а Ълхоф е имал хроничен простатит.
Но не така стояха нещата при Ван Слайк и Девъншър. Младата лекарка прегледа доста електронни страници преди да открие диагнозата на Ван Слайк: „шизо-активни отклонения, изразяващи се в маниакална параноя при стресови обстоятелства“.
— Пресвети Боже! — изстена Дейвид. — Не съм много сигурен, че разбирам какво означава това. А ти?
— Аз съм офталмолог, но все пак разбирам, че става въпрос за маниакална шизофрения — поклати глава Никол.
— Звучиш като специалист — изгледа я изненадано Дейвид. — Признавам, че съм впечатлен…
— По едно време проявявах интерес към психиатрията — призна с известно притеснение младата жена. — Това ми дава основание да кажа, че не бих искала да имам нищо общо с човек като този Ван Слайк… Интересното тук е друго: въпреки тежката диагноза този тип явно не е имал проблеми с обучението. Завършил е техническо образование, изкарал е курс за работа с радиоактивни материали. Чувала съм, че този курс е много тежък…
Пръстът й натисна един бутон и информацията отново затича върху екрана.
— Чакай малко! — извика Дейвид и леко я докосна по рамото. Подравнените редове на текста се заковаха на място. Описваше се инцидент, при който Ван Слайк е получил нервна криза по време на бойно дежурство на борда на атомна подводница. Длъжността му била помощник-машинист с право на достъп до ядрения реактор.
„Пациентът развива прогресивна маниакалност още в началната фаза на рейда — гласеше информацията. — Възбудата му води до вземането на неправилни решения, поведението му е агресивно и подозрително. Обзет е от натрапчивата идея, че е обект на подигравки от страна на колегите си, а състоянието му се дължи на повишената радиация на работното му място. Върхът на параноята му е опит за физическо насилие срещу капитана на кораба, след което се налага да бъде усмирен със сила“…