Трейнор побърза да заеме място до макета, отмествайки встрани някакви мостри на епруветки. Както обикновено, заседателната маса беше отрупана с консумативи, решения за закупуването на които най-често се вземаха именно на подобни заседания. Вниманието на всички присъстващи беше ангажирано от макета, единствено Върнър Ван Слайк беше останал на мястото си.
Паркингите бяха стар проблем за Общинската болница, особено остър при лоши климатични условия. По тази причина Трейнор беше сигурен, че идеята му за новото строителство ще се приеме добре, дори и без случилите се напоследък нападения над болнични служителки. Наблюдаваше с нескрито задоволство ентусиазма на членовете на болничната управа, но не пропусна да отбележи и мрачното изражение на Ван Слайк, който беше шеф на поддръжката.
— Какво ти е? — попита той. — Май не одобряваш проекта, а?
Ван Слайк го погледна с отсъстващ поглед.
— Кажи де!
Трейнор винаги изпитваше раздразнение от апатичната пасивност на този човек, когото едва ли нещо на този свят можеше да извади от равновесие.
— Проектът е добър — най-сетне промърмори Ван Слайк.
В този момент вратата на заседателната зала се отвори с такава сила, че тежкият плот се удари в стената с оглушителен тътен. Всички подскочиха.
Рамката се запълни от набитата фигура на Денис Ходжис, седемдесетгодишен мъж с груби черти и изпръхнала от живот на открито кожа. Носът му беше розов и подут, изпъкналите му очички гледаха с раздразнение. Беше облечен в тъмнозелено вълнено палто и сиви панталони от плътна материя, на главата му имаше червена ловджийска барета, посипана със сняг. В лявата си ръка стискаше свити на руло документи.
Нямаше никакво съмнение, че Ходжис е много ядосан. От устата му се разнасяше алкохолен дъх. Тъмносивите му очи опипаха лицата на присъстващите и се заковаха върху Трейнор.
— Искам да си поговорим за неколцина от бившите ми пациенти, Трейнор! — изръмжа той и очите му с отвращение се прехвърлиха към директорката. — И с теб също, Бийтън! Не знам какво си въобразявате, че управлявате, но това тук изобщо не прилича на болница!
— О, не! — простена полугласно Трейнор, успял да се окопити от внезапното нахлуване на Ходжис. Мястото на шока беше заето от силното раздразнение. Бегъл поглед към присъстващите го увери, че появата на този човек е предизвикала и тяхното недоволство.
— Доктор Ходжис — направи опит да се държи цивилизовано той. — Виждате, че в момента заседаваме и ви моля да ни извините, но…
— Пет пари не давам с какво си губите времето! — остро го прекъсна Ходжис. — Защото то несъмнено бледнее пред отношението, което имате към моите пациенти! — Направи крачка напред и Трейнор инстинктивно се отдръпна, доловил острата миризма на уиски.
— Избрал сте неподходящо време, доктор Ходжис! — троснато рече той. — Обещавам, че утре ще отделя достатъчно време, за да изслушам вашите оплаквания. Но сега ще ви помоля да напуснете, тъй като имаме много работа.
— Ще говоря сега! — извика Ходжис. — Трябва да разберете, че не харесвам това, което върши проклетият ви борд!
— Я по-тихо, глупак такъв! — изпусна нервите си Трейнор. — Идея нямам какво си си наумил, но мога веднага да ти обясня с какво се занимава борда: всички ние правим върховни усилия тази болница да продължи да функционира — една съвсем нелека задача в днешно време. По тази причина няма да търпя никаква намеса в работата ни и най-учтиво те моля да напуснеш!
— Няма! — запъна се Ходжис. — Ще говоря с теб и Бийтън още сега! Сестрите, кухнята и обслужващият персонал могат да почакат, защото това, което имам да ви казвам, е много по-важно!
— Момент, момент! — протегна ръце Трейнор, сякаш в опит за помирение. — Дай да не превръщаме заседателната зала в кръчма. Ние сме се събрали тук, за да обсъдим последният опит за изнасилване на наша служителка, станал миналата седмица. Предполагам ще се съгласиш, че едно изнасилване и два опита за такова, извършени от някакъв неизвестен тип със скиорска маска, са достатъчно важна тема за обсъждане…
— Важна е — кимна Ходжис. — Но това, което искам да ви кажа, е по-важно. Освен това по всичко личи, че изнасилвачът трябва да се търси сред болничния персонал…
— Какво намекваш? — ледено попита Трейнор. — Може би, че познаваш самоличността на насилника?
— Да речем, че имам конкретни подозрения — отвърна Ходжис. — Но в момента не искам да ги обсъждам с вас, защото трябва да поговорим за тези пациенти… — Купчината хартия звучно се стовари върху масата.