Дейвид кимна с глава. Започна да си дава сметка, че трябва да се съобразява с доста особености на новата си работа. А по отношение на тази пациентка положително ще му трябва време, за да навлезе детайлно в здравословното й състояние.
През следващите петнадесет минути се занимаваше с общ преглед. Внимателно преслуша гърдите на Марджъри, след което я попита за професията й.
— Учителка съм — отвърна жената.
— На кой клас преподавате?
Дейвид свали стетоскопа и започна да се подготвя за ЕКГ.
— На трети — гордо отвърна пациентката. — Години наред преподавах на втори, но с трети ми е много по-добре. В тази възраст децата са най-приятни и проявяват страхотен интерес към материята.
— През есента дъщеря ми ще бъде в трети клас — рече Дейвид.
— Чудесно! — усмихна се Марджъри. — Значи ще бъде при мен!
— Имате ли семейство? — вдигна глава Дейвид.
— Разбира се — кимна жената. — Мъжът ми Лойд работи като програмист в компанията за компютърен софтуер. Имаме две деца. Момчето ни е в гимназията, а момичето — в шести клас…
Половин час по-късно Дейвид получи достатъчно информация, за да увери Марджъри, че болките в гърдите й нямат нищо общо нито със състоянието на сърцето й, нито с рака. Жената сърдечно му благодари и прегледът приключи.
Дейвид се върна в офиса с чувство на задоволство в гърдите. Ако и останалите му пациенти се окажат като Марджъри, той имаше всички шансове за една приятна и плодотворна практика в Бартлет. Отдели картона й настрани, тъй като искаше да го проучи по-подробно в някой от следващите дни.
Стана и поиска картона на следващия пациент. И тук диагнозата се оказа тежка: левкемия, лекувана с масивна химиотерапия. Още един случай, който ще изисква задълбочено проучване, въздъхна той. Пациентът се казваше Джон Тарлоу, четиридесет и осемгодишен мъж, който беше подложен на лечение от три и половина години насам.
Стана и се насочи към кабинета за прегледи. Джон Тарлоу се оказа хубав и приятелски настроен мъж, от лицето на когото се излъчваше интелигентност и топлота, също като при Марджъри. Оплакваше се от безсъние — нещо, с което Дейвид се справи далеч по-лесно и по-бързо, отколкото с болките в гърдите на Марджъри. След кратък разговор стана ясно, че проблемът е на психологическа основа. Неотдавна Джон беше изгубил близък човек. Дейвид му написа рецепта за приспивателно с умерен ефект, което с положителност щеше да отстрани всички проблеми.
Папката на Джон също отиде при тази на Марджъри — за по-задълбочено проучване. Потърси Сюзън и я откри в малката лаборатория, която се използваше за елементарни тестове.
— Много ли са онкологичните ни пациенти? — колебливо попита той. По принцип изпитваше дълбоко преклонение пред колегите си, избрали тази тежка специализация. Отдавна беше наясно, че той самият не е подходящ за нея и по тази причина се смути доста от първите си пациенти на новото работно място — и двамата с раково заболяване.
Сюзън го увери, че нямат много такива пациенти и той напусна малката стаичка с чувство на дълбоко облекчение. В разпределителната кутия за служебната документация го чакаше картонът на обикновен диабетик.
Сутринта неусетно се източи. Пациентите бяха истинско чудо — приятелски настроени, доверчиви, готови да изпълнят всяко от предписанията му. Те бяха нещо коренно различно от намусените и вечно недоволни хора, които беше свикнал да преглежда в градската болница на Бостън. Тукашните жители бяха очевидно доволни от назначението му и се радваха да го видят сред тях.
По обед се срещна с Анджела и двамата си поръчаха сандвичи в болничната кафетерия, която беше дадена под аренда на двойка местни жители.
— Доктор Уодли е страхотен! — похвали му се Анджела. — Изпълнен е от желание да помага, освен това притежава безспорни преподавателски качества. Вече не ми прилича на татко, тъй като е много по-емоционален и готов да споделя богатия си опит. Сутринта дори ме прегърна от радост. Баща ми по-скоро би умрял, отколкото да си позволи подобно нещо…
Дейвид й разказа за своите пациенти. Младата жена остана трогната от поведението на Марджъри Клебър.
— Тя е учителка и вероятно Ники ще попадне точно в нейния клас — рече Дейвид.
— Много хубаво — усмихна се Анджела. — Как ти се стори тя?
— Сърдечна, готова да помага, интелигентна — отвърна без колебание Дейвид. — Сигурен съм, че е прекрасен преподавател. За съжаление има рак на гърдата с допълнителни метастази…
— Господи! — въздъхна Анджела.
— Изглежда, че се справя добре — успокои я Дейвид. — Не съм прегледал картона й за подробности, но ми се струва, че лечението й протича успешно.