Център на вниманието обаче беше самият Уодли, който сменяше темите с удивителна лекота, а освен това се оказа превъзходен разказвач на забавни истории. Възхищението му от присъствието на Анджела стигна дотам, че в един момент вдигна очи към тавана и с напълно сериозен вид благодари на Бога, защото му е изпратил една толкова добра и перспективна лекарка.
— Едно нещо е сигурно — подхвърли Дейвид по обратния път към дома. — Доктор Уодли е влюбен в теб. Разбира се, това е нещо, за което не мога да го обвинявам…
Анджела се засмя и се сгуши в прегръдката му.
Скоро си бяха у дома. Дейвид настоя да изпрати Карин по пътечката до дома й, въпреки протестите на момичето. А когато се върна, Анджела го посрещна по къса дантелена нощничка, която не беше обличала от сватбеното им пътешествие насам.
— Стои ми по-добре, защото не съм бременна — отбеляза тя. — Ти как мислиш?
— И тогава ти стоеше добре — отвърна Дейвид.
Промъкнаха се на пръсти в полутъмната дневна, настаниха се на дивана и отново се любиха. В движенията им липсваше припряността от предишната вечер, чувството на задоволство беше още по-всеобхватно.
Останаха прегърнати в мрака и се заслушаха в песента на щурците, долитаща през отворения прозорец.
— Тук сме едва от два дни, а вече се любихме толкова, колкото в Бостън за два месеца — отбеляза с щастлива въздишка Анджела.
— Там живеехме в постоянен стрес — рече Дейвид.
— Започвам да си мисля за второ дете…
Дейвид се приведе напред в опит да зърне профила й сред почти пълния мрак.
— Наистина ли?
— В къща като тази можем да имаме цяла детска градина — засмя се тя.
— Но преди това трябва да сме сигурни, че детето няма да се роди с цистофиброза — отбеляза Дейвид. — Което означава пълни и задълбочени изследвания и за двама ни…
— Сигурно си прав — неохотно кимна Анджела. — Но какво ще стане, ако и двамата се окажем позитивни?
— Не знам — въздъхна Дейвид. — Малко е страшничко, тъй като вече знаем какви могат да бъдат последиците.
— Е, тогава нека направим това, което препоръчва Скарлет О’Хара — усмихна се в тъмното Анджела. — „Ще му мислим утре“…
ОСМА ГЛАВА
Лято във Върмонт
Дните летяха бързо, превръщаха се в седмици и месеци. Сладката бяла царевица оттатък пътя се извиси до човешки бой. Вечер, разположило се на терасата, семейство Уилсън слушаше тихото шумолене на стройните стебла. В лехите от двете страни на алеята узряха едри домати, от ябълката до обора започнаха да падат плодове с големината на топка за голф. По обед ставаше горещо и тишината на въздуха се нарушаваше единствено от монотонното жужене на цикадите.
Дейвид и Анджела свикнаха с новата работа, тя продължаваше да им се струва интересна и стимулираща. Дните им носеха постоянни изненади, трупаха опит. Вечер, седнали на терасата, те с увлечение споделяха наученото.
Апетитът на Ръсти не секна и беше постоянен източник на шеги. Той бързо порасна и се превърна в едро куче, чиито лапи вече съвсем не изглеждаха несъразмерни с останалата част на тялото му. Но характерът му си остана на малко, весело и игриво пале. Той просто не позволяваше на никого да мине покрай него без да го потупа по главата, или пък да го почеше зад златистото ухо.
Но най-добре на новото място се чувстваше Ники. Респираторните й проблеми се разредиха и почти изчезнаха, дробовете й бяха чисти. Създаде си многобройни приятелства, като най-близка стана с Карълайн Хелмсфорд — момиченце с година по-голямо от нея, което също страдаше от цистична фиброза. Преживели едни и същи страдания, двете деца станаха неразделни.
Макар, че Дейвид и Анджела много харесваха новата си работа, те изпитваха дълбока наслада от почивните дни. В събота Дейвид ставаше при изгрев слънце, приключваше набързо с визитациите, след което отиваше да играе баскетбол в училищния салон заедно с още неколцина лекари.
Следобедите на почивните дни бяха запазени изцяло за къщата. Анджела се занимаваше с интериора — шиеше завеси, подменяше дамаската на старите мебели. Дейвид с удоволствие прие ролята на домашен майстор, опитвайки се да върши неща, за които доскоро дори не беше сънувал — укрепване на портичката и оградата около нея, подмяна на водосточните тръби. За съжаление се оказа още по-слаб майстор, отколкото си представяше Анджела. Непрекъснато тичаше до магазина за железария на Стейли, където му даваха практични съвети. За щастие господин Стейли изпитваше симпатия към него и старателно го учеше как се фиксират екраните срещу мухи по прозорците, как се сменят течащи кранове и изгорели електрически ключове.