Петнадесет минути по-късно пред къщата спря колата на служителката от щатската прокуратура. Тя се оказа приятна жена с огненочервена коса, облечена в скромно тъмносиньо костюмче.
— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано — каза тя и се представи като Илейн Съливан.
— Няма проблем — отвърна Дейвид и отвори вратата пред нея.
Заведе я в мазето и включи подвижната лампа, окачена, над вече опразнената гробница. Тя извади фотоапарат и започна да прави снимки, после се наведе и опипа пръстения под. Анджела се изправи зад Дейвид и надникна през рамото му.
— Доколкото знам, снощи тук са били хора от градската полиция — подхвърли Съливан.
— Да — кимна Дейвид. — Имаше и човек от Съдебна медицина.
— Ще препоръчам оглед от страна на щатската криминология. Надявам се, че това няма да ви обезпокои много…
— Идеята ви е добра — обади се Анджела. — Според мен градската полиция няма достатъчно опит в разследването на смъртни случаи.
Илейн само кимна с глава, дипломатично избягвайки коментара.
— Трябва ли да сме си у дома при пристигането на щатските криминалисти? — попита Дейвид.
— Не е задължително. Следователите със сигурност биха искали да снемат показанията ви, но криминалистите могат просто да си свършат работата и да си тръгнат…
— Днес ли ще ги повикате? — попита Анджела.
— О, да. Вероятно ще бъдат тук още преди обяд.
— Ще повикам Алис — каза Анджела, а Дейвид само кимна с глава.
Семейството тръгна за работа броени минути след оттеглянето на служителката от прокуратурата. Днес Ники отиваше на училище за пръв път след излизането си от болницата и възбудата й беше огромна. Преди да тръгнат си смени дрехите два пъти.
Анджела я предупреди да не говори пред децата за трупа, но вътре в себе си знаеше, че това не може да стане. Арни и Карълайн вече знаеха за инцидента и вероятно горяха от нетърпение да научат нови подробности.
Дейвид включи на скорост и насочи колата към болницата.
— Безпокоя се за пациента си — промърмори той. — Не ми се обадиха за промяна в състоянието му, но въпреки това съм неспокоен.
— Аз пък се чудя как ще се изправя пред Уодли — въздъхна Анджела. — Не знам дали Кантор е разговарял с него, но и в двата случая ще ми е неприятно…
Размениха си по една бегла целувка и се отправиха към работните си места.
Дейвид тръгна директно към стационара, където лежеше Джон Тарлоу. Първото нещо, което му направи впечатление след като влезе в стаята, беше затрудненото дишане на пациента. Измъкна стетоскопа си и разтърси раменете му, тъй като го искаше изправен. Джон реагира като упоен.
Паниката се настани в гърдите му още преди да използва стетоскопа. Беше ясно, че пациентът развива тежка бронхопневмония. Прегледът само потвърди тревожната диагноза. Изскочи в коридора и хукна към стаята на сестрите. Изобщо не забеляза, че там се провежда сутрешен рапорт и с напрегнат глас нареди незабавно да прехвърлят пациента в интензивното отделение — След като приключим с рапорта — навъсено го изгледа Джанет Колбърн.
— Искам това да стане веднага, по дяволите! — раздразнено повиши тон Дейвид. — И защо никой не ми се обади? Господин Тарлоу е развил двойна бронхопневмония!
— Когато му премерихме температурата за последен път, той си спеше като бебе — обади се нощната сестра. — Заповедта беше да ви потърсим само ако температурата му се повиши, или развие треска. Но такива симптоми липсваха.
Дейвид грабна картона и потърси температурните показатели. Бяха малко завишени, но далеч от това, което предполагаше състоянието на дробовете.
— Дайте да го прехвърлим в интензивното, за да не губим време — рече по-спокойно той. — Освен това искам спешна кръвна картина и снимка на белите дробове.
Прехвърлянето на Джон Тарлоу беше осъществено със забележителна бързина. Междувременно Дейвид позвъни на онколога Кларк Мизлих и на специалиста по инфекциозни болести доктор Мартин Хаселбаум. Помоли ги за спешен консулт и забърза към интензивното. Лабораторните анализи бяха направени за рекордно кратко време и резултатите скоро се озоваха в ръцете му. Количеството на белите кръвни телца беше спаднало още повече — сигурен индикатор, че организмът се бори с настъпващата пневмония. Същото се наблюдаваше и при пациенти, претърпели химиотерапия, но Дейвид знаеше, че от няколко месеца насам Джон не е бил подлаган на такава. Най-тревожни бяха рентгеновите снимки на гърдите, които потвърдиха наличието на тежка бронхопневмония.
Консултантите се появиха за рекордно кратко време. Прегледаха пациента, направиха справка с данните в болничния картон и се отдръпнаха от леглото. Доктор Мизлих потвърди, че химиотерапия не е била правена скоро.