— Тогава на какво се дължи понижения брой на белите кръвни телца? — попита Дейвид.
— Не мога да кажа — призна с въздишка доктор Мизлих. — Допускам, че това има връзка с левкемията. Но за да бъдем сигурни, ще трябва да направим костна биопсия — нещо, което е изключено при сегашното му състояние. При всички случаи въпросът е по-скоро академичен, а според мен в момента господин Тарлоу се бори за живота си…
Дейвид беше принуден да признае, че колегата му е прав. Съществуваше реална опасност да изгуби и този пациент, колкото и невероятно да му се струваше това.
Обърна се очаквателно към доктор Хаселбаум.
Мнението му беше не по-малко категорично: пациентът развива тежка двустранна бронхопневмония, вероятно с вирусен произход, състоянието му се усложнява и от бързото изтощение на организма. Обърна внимание върху спадащото кръвно налягане на Джон — сигурен признак за функционални проблеми с бъбреците.
— Според мен господин Тарлоу е силно изтощен — поклати глава той. — Съпротивителните сили на организма намаляват, вероятно поради левкемията. Ако предприемаме нещо, то трябва да бъде мащабно и решително. Разполагам с известно количество експериментални медикаменти, създадени специално за борба с ендотоксични шокове от подобен характер. Какво ще кажете?
— Да ги приложим! — отсече Дейвид.
— Предупреждавам ви, че става въпрос за изключително скъпи лекарства — погледна го Хаселбаум.
— Става въпрос за човешки живот! — остана непоколебим Дейвид.
Час по-късно, след приключването на всички манипулации, той най-сетне се насочи към кабинета си. Нямаше какво повече да направи за Джон Тарлоу, сега съдбата му беше в ръцете на Бога. Чакалнята отново беше препълнена, в коридора също имаше пациенти. Всички бяха навъсени, включително и приемната сестра.
Дейвид направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, след което се хвърли в битка с времето. В паузите между прегледите въртеше телефона на интензивното, за да провери състоянието на Джон. Но промяна нямаше.
Като капак на всичко денят се случи изключително натоварен. Наложи му се да приеме няколко пациента без записан час, но с акутни оплаквания. При нормални обстоятелства щеше да ги насочи към СО без никакво колебание, но проповедите на Кели не излизаха от главата му. Двама от тях се оказаха стари познайници: Мери-Ен Шилър и Джонатън Ейкинс.
Макар и доста разтърсен от това, което се случи с Марджъри и от състоянието на Джон Тарлоу, той беше абсолютно сигурен, че и тези двамата трябва да бъдат хоспитализирани. Мери-Ен имаше остра криза на синузит, а Джонатън — тежка сърдечна аритмия. Попълни талони и за двамата и без колебание ги изпрати в приемното отделение.
Другите два спешни случая бяха от болничния персонал. Дейвид ги беше срещал из сградата, особено когато го викаха вечер, за някой спешен случай. Оплакванията им бяха идентични — синдром на инфлуенца, изразен посредством главоболие, слаба треска и понижен брой бели кръвни телца. И двата случая бяха придружени от остро разстройство, включително повръщане и диария. След кратък размисъл Дейвид им предписа домашно лечение с антибиотици.
— Дали в болницата няма някаква грипна епидемия? — обърна се към Сюзън той в един от редките мигове, в които кабинетът му остана празен.
— Не съм чувала подобно нещо — сви рамене сестрата.
Денят на Анджела вървеше по-добре от очакваното, главно защото изобщо не се сблъска с Уодли.
Още преди обяд набра телефона на доктор Уолтър Дънсмор, главен съдебен лекар на областта. Представи се и обясни, че проявява интерес към случая Ходжис, а по принцип възнамерява да специализира съдебна медицина.
Доктор Дънсмор се оказа изключително любезен човек и веднага я покани в Бърлингтън да разгледа подопечното му ведомство.
— Всъщност, защо не ми асистирате при аутопсията на Ходжис? — попита той. — С удоволствие ще ви взема, но ви предупреждавам, че съм лош учител, подобно на всички криминалисти…
— За кога сте я планирал? — попита Анджела Докато правеше бърз преглед на времето си. Би могла да се включи само ако това стане в събота.
— За днес до обед — отвърна Дънсмор. — Но бих могъл да я отложа малко и да започнем някъде към края на работното време.
— Много сте любезен, но не зная дали моите началници ще се съгласят да ме пуснат — колебливо рече Анджела.
— О, познавам се с Бен Уодли от години — рече Дънсмор. — Ей сега ще му звънна да уредя нещата.
— Не съм сигурна, че това е добра идея…
— Глупости, оставете на мен — остана непоколебим доктор Дънсмор. — Ще ви чакам!