Влязоха в болницата и спряха на няколко крачки от входа.
— Не ме интересува това доморасло правосъдие — отсече Анджела. — Тук става въпрос за грубо нарушение на общоприетите норми, а доколкото ми е известно, ние живеем в правова държава, нали?
— Ама и ти си една! — въздъхна с неволна усмивка Дейвид.
Махна с ръка и се насочи към болничното крило, а Анджела остана да гледа след него.
Няколко минути по-късно вече седеше зад бюрото си. Започна да прехвърля разговора с Робъртсън в главата си и усети как отново се нервира. Скочи и хукна навън с намерението да потърси Пол Дарнъл. Откри го на обичайното му място, надвесен над купчина лабораторни стъкълца с любимите си бактерии.
— Откога живееш в Бартлет? — попита го тя.
— От цял живот, ако махнем четири години колеж, четири години в медицинския факултет, четири години практика и две години във флотата — отвърна като ученик Дарнъл.
— Мисля, че това те прави местен — отбеляза Анджела.
— Местен ме прави фактът, че четири поколения Дарнъловци са се родили и умрели в този град — поправи я с усмивка Пол.
Анджела направи крачка напред и се облегна на рамката на вратата.
— Предполагам вече си чул за трупа, който откриха в мазето ми — подхвърли тя.
Пол кимна.
— Май съм доста разстроена — въздъхна тя. — Имаш ли нещо против, ако ти задам няколко въпроса?
— Давай — рече Пол.
— Познаваше ли Денис Ходжис?
— Разбира се.
— Що за човек беше той?
— Сприхав и раздразнителен — от онези, които не пропускат да си създават врагове.
— Как се е добрал до поста болничен администратор?
— Случайно. Пое болницата в момент, в който нито един от останалите доктори не пожела да се натовари с тази тежка отговорност. Освен това всички бяха на мнение, че администрирането е нещо по-низше от практикуването на медицина. По този начин Ходжис получи пълна свобода и не след дълго превърна болницата в свое феодално владение. Успя да сключи изгоден договор с един от медицинските факултети на щата и я превърна в регионален център. По време на една от тежките финансови кризи дори вложи личен капитал, за да изплуваме. Но едновременно с това хич го нямаше като дипломат и когато ставаше въпрос за интересите на болницата, изобщо не му пукаше за хората…
— Имаш предвид преминаването на патологията и рентгенологията на подчинение на болничната управа? — вдигна вежди Анджела.
— Именно — кимна Пол. — За болницата това беше отличен ход, но не и за лекарите. На мен лично това ми се отрази с катастрофално намаление на доходите. Останах тук само защото семейството ми не искаше дори да чуе за преместване. Успях да се адаптирам, но за много колеги не беше така и една част от тях напуснаха… А Ходжис си създаде куп врагове.
— Но и Кантор е останал — отбеляза Анджела.
— Само защото убеди Ходжис да направят джоинт венчър за изграждането на рентгенология от световна класа. В резултат спечели много пари, но той е изключение…
— Преди малко разговарях с Уейн Робъртсън и останах с впечатлението, че той не се вълнува особено от въпроса кой е убил Ходжис — подхвърли Анджела.
— Това не му учудва, просто защото няма кой да го натиска — кимна Пол. — Преди известно време жената на Ходжис се премести в Бостън, на практика не живееха заедно от години. На всичкото отгоре убиецът спокойно би могъл да се окаже именно Робъртсън. Той ненавиждаше стареца, а в деня на изчезването му двамата имаха лют скандал…
— А защо го е ненавиждал? — пробуди се любопитството на Анджела.
— Обвиняваше го за смъртта на жена си.
— Ходжис е лекувал жена му?
— Не. По онова време Ходжис почти не практикуваше и отдаваше цялата си енергия на управлението на болницата. Но в качеството си на административен директор именно той позволи на доктор Върнър Ван Слайк да продължи практиката си, въпреки сериозните му проблеми с алкохола. Всъщност, силно е да се каже, че му позволи, но не постави въпроса за отнемането на лиценза му пред Медицинския съвет. Междувременно обаче Ван Слайк отстрани апендикса на съпругата на Робъртсън в очевидно нетрезво състояние и се стигна до перитонит. Робъртсън хвърли вината върху Ходжис, макар че в това нямаше нищо рационално. И оттогава дълбоко го намрази…