Влезе в болницата и се насочи към патологичната лаборатория, където се обработваха пробите. Оказа се, че пристига точно навреме — заложените сутринта проби бяха вече готови. Взе подноса със стъклените плочки и забърза към кабинета си.
В рамката на междинната врата я очакваше Уодли. Настроението му беше мрачно.
— Току-що те търсих по пейджъра — изръмжа той. — Къде беше, по дяволите?
— Наложи ми се да отскоча до банката — нервно отвърна Анджела и усети как краката й се подкосяват. Страхуваше се от ново гневно избухване на шефа си.
— Подобни визити обикновено се правят през обедната почивка! — изръмжа Уодли, поколеба се за миг, после се обърна и затръшна вратата след себе си.
От гърдите на Анджела се изтръгна въздишка на облекчение.
Шерууд остана зад бюрото си и направи опит да разсъждава. Все още не можеше да повярва, че тази Анджела Уилсън вдига толкова шум за Ходжис. Надяваше се, че няма да съжалява за нещата, които беше споделил с нея.
Ръката му колебливо се протегна към телефона. Реши, че ще е най-добре просто да предаде новината там, където беше необходимо.
Насреща вдигнаха още след първото позвъняване.
— Случи се нещо, за което трябва да бъдеш информиран — промърмори той. — Току-що имах посещение от новата ви колежка, която проявява прекомерен интерес към съдбата на доктор Ходжис…
Дейвид приключи с последния пациент за деня, продиктува няколко писма и забърза за вечерната си визитация в болницата. Опасявайки се от това, което може би ще завари, той неволно остави Мери-Ен Шилър за накрая.
Оказа се, че през деня температурата й беше започнала да се повишава и в момента беше малко над тридесет и осем. Дейвид беше сериозно обезпокоен, тъй като това беше станало въпреки терапията с антибиотици. Но още повече го тревожеше душевното й състояние.
Сутринта Мери-Ен беше сънлива и отпусната, а сега — направо апатична. Промяната беше съвсем очевидна. Очите й с мъка оставаха отворени за повече от минута, въпросите му сякаш изобщо не достигаха до съзнанието й. Ориентация по отношение на време и пространство липсваше, реагираше единствено на името си.
Дейвид я обърна на една страна и преслуша гърдите й. В стетоскопа прозвучаха такива хрипове, че в душата му нахлу паника. Симптомите на пневмония бяха повече от ясни. Историята на Джон Тарлоу се повтаряше!
Хукна към дежурната стая и се разпореди за спешна кръвна проба и снимка с портативния рентген. После прелисти болничния картон на Мери-Ен, но вътре нямаше нищо особено. Според бележките на дневните сестри, състоянието на пациентката през деня е било нормално.
От кръвната проба стана ясно, че клетките не реагират на настъпващата пневмония — също както беше при Тарлоу и Клебър. Рентгеновата снимка само потвърди страховете му — и в двата дроба се развиваха остри възпалителни процеси.
Позвъни на онколога доктор Мизлих, за да поиска мнението му. След скандалите с Кели не посмя да поиска консултация на място — нещо, което би било напълно естествено.
Доктор Мизлих не можеше да му бъде от помощ без да прегледа пациента. Той потвърди, че при последния преглед не е забелязал развитие в рака на матката, от който беше страдала Мери-Ен. Същевременно обаче отбеляза, че могат да се очакват разсейки, тъй като злокачественото заболяване е било открито на доста късен етап.
На вратата се появи една сестра, която с напрегнат глас съобщи, че пациентката е изпаднала в конвулсии.
Дейвид затръшна слушалката и хукна към болничната стая. Мери-Ен действително развиваше спазмен шок. Гърбът й беше извит като лък, ръцете и краката й ритмично се тресяха. За щастие системата й беше останала на мястото си и благодарение на нея Дейвид овладя шока с бързо администриране на съответните медикаменти. Но жената остана в коматозно състояние.
Дейвид се върна в дежурната стая и спешно се свърза с невролога на КМВ доктор Алън Причард. За щастие той също беше в болницата за своите визитации и откликна веднага. Нареди спешен скенер и обеща да отскочи до стационара при първия възможен момент.
Дейвид изпрати пациентката в рентгенологията, като нареди да я придружава една от дежурните сестри. Опасяваше се, че пристъпът може да се повтори. После отново се обади на онколога и поиска официален консулт. Повика и доктор Хаселбаум, специалистът по инфекциозни болести.
Даваше си сметка, че този консулт ще му навлече нови неприятности, но просто нямаше друг избор. Не би могъл да мисли за Кели и неговите заповеди, когато ставаше въпрос за човешки живот. А състоянието на Мери-Ен очевидно се влошаваше.