Моят син, повтаряше си тя, без да спре. Като че ли тази мисъл беше някакво заклинание и то щеше да я предпази от думите, които той хвърляше по нея като камъни. Моят син. Тя поклати безпомощно глава.
— Ти си този, за когото съм загрижена. Само ти. На теб се опитвам да помогна. Знам, че не го възприемаш така, но това е истината.
— Лъжеш — каза той. — Знаех, че не бива да ти се доверяваме. Казах на татко от самото начало. Той искаше да ти каже всичко за Мишел. Беше готов да дойде тук и всичко да ти изпее. Не можеше да мисли ясно, защото беше превъртял. Затова трябваше да го предупредя. Знаех, че ще застанеш на нейна страна, защото винаги така правиш. Тя ти беше като галено кученце, само джафкаше из краката ти. Аз обаче не съм ничие галено кученце. Няма да се подчинявам и да се водя по акъла на хора, които не са интелигентни като мен. Хора, които нито по външност, нито по акъл могат да се мерят и на малкия ми пръст. Не е редно да го правя.
Лили гледаше сина си. Вътрешно потръпваше като от удар при всяка негова дума и искаше да заглуши самолюбивата безмилостна тирада, която чуваше. Откъде идва всичко това, зачуди се тя. Винаги ли го е имало?
Той видя отчаянието в погледа й и кимна иронично.
— Знам какво си мислиш. Че съм самонадеян, нали? Естествено, че така ще мислиш, защото си прекалено ограничена да допуснеш, че може да е истина. Сега, като разсъждавам, виждам колко е логично, че предпочиташе Мишел. Тя беше по-обикновена и простодушна. Много повече твой тип.
Докато говореше, той размахваше пистолета, и Лили го следеше с поглед, сякаш беше извиваща се змия. На него му доставяше удоволствие да държи оръжие, доставяше му удоволствие, че е хванал някого и че го измъчва. Но тя не трябваше да обръща внимание на думите му, а да запази спокойствие. Да се държи като възрастен човек. Да се опита да го успокои.
— Грейсън — започна Лили колкото се може по-спокойно. — Съжалявам, че си мислиш, че съм предпочитала сестра ти. Тя просто боледуваше. Аз ви обичам и двамата повече, отколкото можеш да си представиш, а сега ти си всичко, което ми е останало…
— О, не ме интересува — прекъсна я нетърпеливо Грейсън. — Според мен не е кой знае каква привилегия да бъда предпочитан от тебе. По-скоро е бреме.
— Толкова ли ме мразиш? — не се сдържа Лили, макар че в мига, в който думите излязоха от устата й, осъзна, че отговорът на въпроса й е съвсем очевиден. Та той държеше насочен срещу нея пистолет. Заплашваше живота й.
Грейсън изненадано я погледна.
— Не — каза той, сякаш искрено желаеше да я успокои. — Общо взето си доста добра майка. Не мога да кажа, че си изключително добра, но не си и изключително лоша. Трябва да кажа, че се справяш добре. Готвиш добре, къщата е чиста и все още изглеждаш доста млада за годините си.
Безстрастната му преценка я прободе като нож в сърцето. Би предпочела омразата. Ставаше й съвършено ясно, макар и да не можеше истински да го проумее, че никакви емоционални молби няма да го трогнат. Все едно че за него беше непознат човек, когото той случайно е срещнал на улицата.
Лили потръпна и пое дълбоко дъх.
— Грейсън. Какво искаш от мен? — попита тя.
Грейсън стисна устни и поклати тъжно глава.
— Нещо, което се страхувам, че просто не мога да получа. Твоята преданост. Нужно ми е да знам, че мога да ти се доверя. Но виждам, че това просто не е възможно.
От очите на Лили неволно рукнаха сълзи и Лили ядосано ги избърса с ръка.
— Как смееш? — каза тя. — Опитах се само да направя нещо, което смятам, че е най-доброто, защото те обичам.
— Виждаш ли — каза той. — Просто не можем да се разберем. Ти винаги ще ми пречиш. Винаги ще ме спъваш в името на майчината любов. Трябва да се отърва от теб.
Да се отърва от теб. Прозаичната заплаха я разтърси като електрически удар, но когато разтърсването премина, тя изпита не толкова страх, колкото съжаление и срам. Нейният собствен син. Той е луд, каза си тя.