— Трябваше да разбера, че ще се окажеш много слаб — каза Грейсън.
Лили видя презрението в очите на Грейсън, когато баща му посегна несръчно към пистолета в ръката му. Тя скочи от стола.
— Не, Пинк, недей — извика умолително тя. — Върни се назад.
Но Пинк не спря. Беше изцяло съсредоточен в задачата си.
Широкото му наскърбено лице изразяваше упоритост. Грейсън се поколеба за момент, но това беше всичко.
— Пречиш ми — каза той.
— Пинк, остави го — извика Лили, знаейки истината. — Ще те застреля.
Гласът й беше заглушен от изстрела. Лили изпищя и се втурна към мъжа си. Пинк се задържа прав за миг с широко отворени очи, пълни с невинна изненада. Притисна кървавата рана на гърдите си, а Грейсън вдигна димящия пистолет. Пинк протегна ръка и се устреми към изпънатата, неотстъпваща фигура на сина си. Грейсън направи гримаса и се дръпна встрани, а Пинк падна, първо на колене, после на пода.
В следващия миг предната врата силно се блъсна. Джордан Хил се втурна в стаята и се хвърли върху Грейсън, който не го видя веднага, и го повали. Пистолетът падна от ръката му, докато двамата се бяха вкопчили един в друг. Грейсън дереше, риташе и бясно се дърпаше от Джордан, който, макар и ловък и по-тежък от момчето, едва удържаше ожесточената му съпротива.
Лили изпищя, после пак изпищя, като видя на вратата Ройс Ансли с насочен пистолет. Шерифът погледна към тялото на Пинк, погледна Лили, после се завъртя бавно в полукръг към момчето, което Джордан беше повалил на земята.
В този миг Лили разбра по очите му какво намерение има.
Тя пропълзя по пода и закри сина си с тяло.
— Не, Ройс — извика тя. — Не го убивай. Недей. Моля те.
Ройс Ансли се поколеба, изкушен да отмъсти. После прибра пистолета в кобура.
— Добре — каза той.
Прекоси стаята и изправи грубо Грейсън на крака. Джордан най-охотно го пусна. Отиде при Лили и я хвана за ръка. Тя силно стисна неговата ръка и се вкопчи в него. След малко го пусна и пристъпи към Пинк. Коленичи до него и опипа пулса му. После, клатейки глава, докосна нежно безжизненото му лице и заплака. Джордан приклекна до нея и затвори очите на Пинк, застинали в изненада.
— Да вървим — каза Ройс и поведе Грейсън, вече с белезници, към вратата. Черните очи на Ройс искряха от стаена ненавист на изпитото му лице, докато приближаваше към тялото на Пинк.
— Умрял ли е татко? — попита Грейсън по детски тъжно.
Лили вдигна глава и го погледна, бършейки очите си.
— Да, Грейсън. — Джордан й помогна да се изправи. Тя цялата трепереше.
— Не съм искал да го застрелям — каза Грейсън. — Татко сграбчи пистолета и той просто гръмна. Беше нещастен случай, честна дума.
Тя не се извърна от него. Погледна го право в очите и каза:
— Не, не беше. — Гласът й не трепна. Прозвуча твърдо и търпеливо, сякаш поправяше детска грешка. Грешка, която трябваше да се поправя отново, и отново.
Епилог
Доктор Карл Лундгрен приключи с бележките си, облегна се на стола и се загледа през прозореца с решетки на кабинета си в мрачния дъждовен следобед. Зимите тук бяха като безкраен, сив, влажен ден, но това не го потискаше. Сигурно беше свързано със скандинавския му произход, сигурно имаше нещо в гените му, което всъщност му позволяваше да се наслаждава на най-мрачния сезон в Тенеси.
Отмести бележките и затърси по бюрото папката, която му трябваше. Нямаше защо да чете съдържанието й. Беше я изучавал толкова пъти през последните три години. Това беше един от любимите му случаи.
Всъщност Карл Лундгрен обичаше работата си в затвора, макар някои хора да смятаха, че в това има нещо ненормално или безчовечно. Имаше много пациенти като практикуващ лекар, но работата в затвора го правеше неспособен да се заема с всекидневните прояви на неврози в обществото. Беше семеен, уравновесен човек, чиято представа за безогледно нарушаване на закона се изразяваше в това, че понякога паркираше колата си много близо до някой пожарен кран. Хората, които срещаше между стените на затвора обаче, силно го привличаха. А затворниците обичаха да говорят с него, защото проявяваше голям интерес към тях и към странния живот, който бяха водили. А това едва ли вреди на някого, окуражаваше се сам той.