На вратата застана човек от охраната и каза на Карл, че в стаята за посетители го чакат.
— Добре — каза докторът. — Идвам веднага. — Отвори папката, която държеше, и отново я прегледа, за да си припомни най-новото в нея преди срещата с майката на затворника. Знаеше, че тя ще зададе много въпроси. Винаги задаваше. Жалко, че той можеше да й обясни толкова малко.
След като затвори папката и я върна в картотеката, Лундгрен излезе от сградата на затворническата здравна служба и мина през няколко врати, които трябваше да бъдат отключени специално за него, докато стигна до помещението за посетители.
Погледна вътре, но не я видя. Двама адвокати разговаряха с клиентите си зад бежово-сивите прегради под зорките погледи на охраната. Карл отиде при кафемашината, пусна четвърт долар и пое картонената чаша с кафе. Погледна часовника си. Трябваше да се срещне с Лили в два и половина. Сигурно е излязла за малко. Като вдигна глава, видя, че идва към него по коридора.
Докато тя се приближаваше и колебливо се усмихваше, пак му направи впечатление, както и първия път, когато се запознаха, колко е красива. Не беше изненадан, като знаеше колко красив външно е синът й. Тези неща обикновено са генетично заложени. От самото начало очакваше с нетърпение да се запознае с нея, защото от дълъг опит знаеше, че не само външността се предава от родители на деца. Много интересно му беше да я опознае, да я изучи, да открие причините, довели до такова отклонение от нормата, каквото беше Грейсън Бърдет. Срещите им през последните три години обаче го объркваха и дори го караха да се чувства безсилен. Тя му беше станала симпатична.
— Здравей, Лили — каза той, протягайки ръка.
Тя се усмихна, поемайки неговата ръка, макар че очите й оставаха все така замъглени от тревога.
— Благодаря, че ме прие днес. Много е важно за мен. Говори ли вече с него?
— Преди малко — кимна Карл. — Съжалявам. Не е променил решението си да не те вижда.
Лили въздъхна и Карл внимателно я поведе към стаята за посетители.
— Със съпруга си ли дойде този път? — попита любезно Карл.
— Да — погледна го Лили. — Най-добрата ми приятелка се жени във Фелтън в края на седмицата. Отседнали сме при свекърва ми за няколко дни.
— Сигурно и за двама ви това е хубаво — каза той.
— Да — промълви разсеяно Лили.
Карл седна и отпи от кафето.
— Извинявай — сепна се той. — Искаш ли кафе?
Лили поклати глава и каза:
— Ако само се беше съгласил да ме види. Веднъж поне…
— Той не иска да идваш. Казва го съвсем сериозно, Лили. Мисля, че излишно се терзаеш, като идваш тук толкова пъти.
Тя винаги се разстройваше, когато дойдеше тук, но днес изглеждаше по-натъжена от обикновено. Лекарят задуха кафето си и загледа съчувствено изтерзаното й лице.
— Знаеш ли, той всъщност е много добре.
— Какво означава това? — попита рязко Лили.
Карл вече я познаваше. Тя беше от онези малко на брой майки, дошли при него тук, зад тези стени, за да чуят истината. Но въпреки това той трябваше да смекчи нещата. По-добре беше тя да не знае някои неща.
— Ами, учи и много бързо напредва с курсовете. Силен е физически, здрав е.
Тя го погледна печално, сякаш приемаше думите му за подигравка.
— Цъфти и процъфтява, така ли?
Карл въздъхна.
— Той е силно момче, Лили. Научил е какви са правилата тук. Ще оцелее. Всъщност ще се справи по-добре от много други.
Лили го погледна с разбиращи, уплашени очи и попита:
— Лекуваш ли го? Има ли някакво подобрение?
Карл остави чашата с кафе и открито я погледна.
— Виждам го от време на време. Но не е на лечение. Той не може да се промени, Лили. Изобщо не смята, че е направил нещо лошо. Ако можеше да бъде лекуван, щеше да бъде в болница, а не в затвора. Не е случай за лечение. Той… прекрасно се е приспособил към обкръжението си. Повярвай ми, че е добре.
— Разбирам какво казваш — отговори тя. — Има само един-единствен начин хората да се справят добре в едно място на насилие, каквото е затворът. Да не говорим за това да цъфтят и процъфтяват.
Карл сви рамене и отпи от кафето.
— О, господи — извика сподавено Лили. — Докъде ще доведе всичко това?
— Като краен резултат ли? — попита Карл. — Вероятно никога няма да излезе от затвора — каза той и погледна сериозно Лили. — Трябва да изпитваш само облекчение от това.