Аманда сви рамене.
— Нямам нужда от придружител — каза хладнокръвно тя, премятайки чантичката си през рамо, сякаш беше пушка.
— Защо не изчакаш? — попита той, мъчейки се да вкара ключа в ключалката.
— О, това сигурно е някоя стара любов — заяви небрежно тя, но остана на мястото си в очакване предположението й да бъде отхвърлено.
Джордан вече беше влязъл вътре. Лоши новини, помисли си той. В такъв час се съобщават само лоши новини. Първата му мисъл беше за майка му. Тя вече наближаваше седемдесетте. Живееше сама във Фелтън, макар че по-голямата му сестра Джени Рей живееше наблизо, в Чатануга. Майка му беше здрава, но на тази възраст всичко може да се случи.
— Аз ще тръгвам — каза несигурно Аманда. Извади очила за слънце от чантичката си и ги сложи, макар че беше посред нощ.
— Добре, добре — извика Джордан.
Докато се препъваше в дрехите на пода към телефона, изрече мълчалива молитва за майка си. В момента, в който вдигна слушалката, погледът му падна върху снимката на Мишел. За миг сърцето му застина. После отхвърли тази мисъл. Тя беше млада и най-сетне беше вече здрава и прекрасна. Целият й живот беше пред нея. Не, каза си той. Може би е някой приятел. Или колега от сапунената опера, който се е почерпил и сега му се приказва. Всеки си има проблеми, от които иска да се разтовари. А когато си актьор, два часът през нощта не е толкова късно. Така е, каза си той. Така е. Не е чак толкова късно.
— Ало — прозвуча спокойно гласът на Джордан.
Аманда издаде напред долната си устна и го погледна с присвити очи зад тъмните очила. Въздъхна раздразнено, но той не се обърна. Тя затръшна вратата зад гърба си.
Джордан държеше слушалката на ухото си и слушаше думите на Лили. Зададе няколко въпроса и каза, че разбира. Благодари й, че му се е обадила. После заопипва слепешком с телефонната слушалка в ръка, докато най-накрая успя да я постави на мястото, и седна на един стол в ъгъла на стаята.
Седя цяла нощ безмълвен, сам, обзет от гняв, плувнал в пот и накрая, с настъпването на утрото с ужас осъзна загубата. Единственото хубаво, смислено нещо, което се опитваше да прави в живота си, бе свършило. Единственото му дете си беше отишло.
Глава 3
По някое време през нощта Лили легна за час-два, но не заспа. Шерифът не позволи тя и Пинк да се върнат с него на мястото на престъплението или да отидат в моргата. Посред нощ дойде лекар, но Лили отказа да вземе хапчета за успокоение, които той предписа. Не й позволиха да излезе от къщи, затова в четири часа сутринта започна да чисти.
Сега кухненските прозорци бяха оголени. Останали открити, те блестяха на ярката дневна светлина. Памучните пердета с бродерия, все още влажни след сутрешното пране, бяха струпани в пластмасова кошница за дрехи върху кухненската маса. В средата на стаята, приведена над дъската за гладене, Лили педантично привеждаше воланите в идеално оформени къдрици. Чу, че някой чука на задната врата, но не прекъсна работата си.
— Грейсън — каза тя.
— Да, мамо. — Грейсън, който се беше отпуснал върху кухненската маса, подпрял с ръка гладкото си чело, веднага се изправи и тръгна към задната врата. Преди да стигне обаче, вратата се отвори и Бренда Даниълс нахлу в кухнята. Светлата й коса с изрусени кичури беше разрошена, бръчките около устата и по челото изглеждаха като издълбани с длето. Държеше покрита с фолио чиния. Спря и впери поглед в приятелката си.
— Лили, какво по дяволите правиш? — възкликна тя.
Лили я погледна почти уплашено с тъмните си очи, хлътнали дълбоко в пребледнялото лице. Ютията потрепери в стиснатата й ръка. Тъмната й коса се спускаше непослушно от всички страни.
— Гладя.
— Цяла сутрин е така — обясни уморено Грейсън.
— Остави това, скъпа — каза Бренда.
Лили сложи внимателно ютията на подложката и пристъпи към приятелката си. Двете жени се вкопчиха една в друга. Бренда заплака, а Лили гледаше втренчено през рамото й със сухи очи.
— О, Лили-Лу — прошепна Бренда, която не се беше обръщала към приятелката си с това име от детските им години. — Не мога да повярвам. Не мога.
— Повярвай го — каза тихо Лили.
— Седни тук — отвърна Бренда, повеждайки колебаещата се Лили към един от кухненските столове. — Грей, добре ли си, скъпи? Това е шоколадов сладкиш — продължи тя, като посочи чинията, която беше оставила на масата. — Знам, че го обичаш, скъпи.