— Добре ли си? — попита той.
Лили сви рамене и отмести поглед встрани.
— Има ли някакви новини?
— Не, никакви.
— Майка ми искаше да дойде, но лекарят я накара да вземе успокоително. Много тежко преживява това.
— Знам. Аз й се обадих — каза глухо Лили. — Не искам да се поболява. Погребението ще й подейства много тежко.
— Искам да знам какво е направено — каза Джордан. — Всичко ли е уредено?
Лили го погледна леко изненадана и каза със спокоен глас:
— Ако има нещо специално, което искаш за нея…
— Не, не, каквото ти решиш, това ще бъде.
Настъпи мълчание, което Грей наруши с висок, неестествен глас:
— Майка ми е уморена.
— Погребението е утре — каза Лили. — Преди него няма да се прави нищо. Това е, което знаем засега. Ще ти се обадя за всичко останало.
— Добре — каза Джордан. — Аз съм при майка си. — Той погледна първо Бренда, после Грейсън, застанали до Лили от двете й страни като стражи. — Най-добре е да тръгвам.
— Поздрави мис Беси — каза сковано Лили.
Джордан кимна.
— Единственото й внуче.
— Недей — каза Лили и вдигна ръка, сякаш да го опре.
Задната врата се отвори и в кухнята влезе Пинк. Той рязко спря, като видя Джордан Хил в къщата си. Двамата мъже се изгледаха, несигурни дали трябва да изкажат, или да приемат съболезнования. Джордан пръв заговори.
— Знае ли се вече нещо?
— Още не са хванали онзи мръсник, ако това имаш предвид — отвърна Пинк.
— Значи шерифът е сигурен, че е Партин — каза Джордан.
— Разбира се, че е Партин, боже мой — изстена Пинк.
В стаята настъпи неловко мълчание. Лили погледна Джордан и каза сковано:
— Ние ще ти се обадим.
Джордан кимна и тръгна към вратата. После се обърна към Пинк и каза:
— Ти винаги си се грижил толкова добре за нея, Пинк. Тя винаги така казваше.
Пинк сякаш всеки момент бе готов да се спусне върху Джордан и да го стисне за гърлото.
— Какво значи това? Някаква гадна смешка?
Джордан поклати уморено глава и пак погледна към Лили.
— Няма значение — каза той. — Аз ще бъда при майка си.
Лили усещаше погледа му, но не вдигна очи. Разбираше какво иска да каже. Той само се опитваше да утеши Пинк. Но нямаше смисъл тя да се опитва да обяснява. Утешителните му думи не бяха желани тук. Помисли си, че в този момент сигурно му изглежда много стара и посърнала и изпита облекчение, когато чу, че вратата се затваря зад него.
Глава 4
Във вторник сутринта преди зори заръмя и ситният дъжд продължи да вали, докато хората се събираха пред баптистката църква, изчаквайки търпеливо да им посочат къде да седнат за погребалната служба. Леденият дъжд беше първият предвестник на есента в окръг Крес и се стичаше в яките на чакащите опечалени, докато църковните настоятели, облечени в мрачни черни костюми, въвеждаха хората в църквата и се мъчеха да решат как да настанят всички.
Алин Старнс се насочи със сериозно изражение към групата момчета и момичета, сгушени под чадърите на тревата пред църквата. Прегърна две момичета, които вече плачеха. Момчетата стояха настрани и изглеждаха неловко с вратовръзките си. Всички ученици от гимназията бяха официално освободени днес и Алин си каза, че половината от жителите на окръг Крес са дошли тази сутрин да присъстват на погребението. Стомахът й се беше свил. Измъчи се, докато реши какво да облече. Нямаше никакви черни дрехи, тъй като майка й смяташе, че черният цвят е твърде претенциозен. Накрая се спря на една морскосиня официална рокля, която според майка й беше подходяща. За Алин беше много важно да даде израз на съчувствието си към Грейсън. Тя не познаваше Мишел много добре. Мишел беше някак свита и приятелките й не бяха толкова известни, колкото компанията, с която се движеше Грей. Но сърцето на Алин се свиваше, само като си помислеше какво нещастие е да загубиш сестра си. Тя дори не можеше да си представи такова нещо.
Като чу за убийството, се уплаши толкова много, че не можа да се обади по телефона. Отчаяно искаше да помогне на Грейсън, да го утеши, но мислеше, че няма да може да намери подходящи думи. Най-накрая събра целия си кураж и отиде с колелото да го види. Той й отвори вратата с подплашен, дебнещ поглед и сърцето я заболя за него. Опита се да го заговори, но той влезе в стаята си, седна на ръба на леглото и започна да си играе с радиото, гледайки разсеяно, без да я вижда, все едно че беше съвсем сам. Нейното младо тяло се стремеше с всички сили да го докосне, сякаш беше пръчка за откриване на подпочвена вода, а той — подземен поток, но не можеше да стигне до него. Грейсън гледаше пред себе си и барабанеше с пръсти в такт с музиката. Когато се върна у дома неутешима, майка й каза, че всеки по свой начин преживява скръбта.