Сега Алин стоеше сред приятелите си и търсеше с поглед сред тълпата любимата руса коса, но не я видя. Докато се оглеждаше, забеляза, че едно красиво момиче с тъмна, лъскава като тюленова кожа коса се беше присъединило към групата на младежите. Алин я позна. Беше новото момиче тази есен, Емили Кроуел, която се беше преместила от Чикаго. Изглежда се чувстваше неловко и не на място. Хубаво е, че е дошла, помисли си Алин. Извини се на приятелките си и отиде при нея. Каза си, че в ден като този човек трябва да си даде сметка колко кратък може да бъде животът и колко важно е хората да бъдат добри едни към други.
Службата трябваше да започне в десет, но тъй като имаше много хора, на пътеките и в преддверието на църквата бяха поставени допълнителни столове, където службата можеше да се слуша по високоговорител. От кухнята в сутерена се разнасяше миризма на топла шунка и варени зеленчуци, които жените приготвяха за присъстващите на погребението. Погребалният звън от камбанарията сякаш призоваваше всички да побързат.
На задната седалка в колата, спряла срещу църквата, Лили, Пинк и Грейсън наблюдаваха мълчаливо. Катафалката беше пред тях. През замъглените прозорци те видяха как пред църквата спира дълъг, сребристосин кадилак с тексаски номер, от който слязоха по-големият брат на Пинк, Хейнс, и жена му Елна. Предишната вечер, когато Хейнс и Елна пристигнаха в тяхната къща, Хейнс носеше каубойски ботуши от щраусова кожа и златен пръстен с тюркоаз, голям колкото орех. Хейнс Бърдет беше забогатял от своя автомобилен бизнес в Хюстън. Той, Елна и трите им деца живееха в голяма къща с отопляващ се плувен басейн и беседка. Пинк рядко се виждаше с брат си, но всяка среща с него му се отразяваше зле, помисли си Лили. Няколко дни след срещата той натрапливо говореше колко умен и преуспяващ е Хейнс, след което задължително изпадаше в депресия.
— Гледай с какво яке е — каза Пинк. — Това е велур. Не вижда ли, че вали?
Има ли значение, помисли си уморено Лили, но не каза нищо. Това й се стори толкова банално. Гледаше как Хейнс изпреварва Елна по стълбите на църквата. Във взетата под наем кола, която спря зад кадилака, Лили видя майка си, Джо Ивлин, и втория си баща Рон Хенкъл. Бяха дошли със самолет от Флорида, където живееха в жилищен комплекс в Кокоа Бийч. Както винаги Джо Ивлин беше с безупречна фризура и тоалет. Хората често я ласкаеха, като й казваха, че са я взели за сестра на Лили, и Джо Ивлин никога не се усъмняваше в искреността им. Рон държеше внимателно един чадър над русата глава на жена си, докато двамата изкачваха стълбите. Хората по някакъв начин успяха да се поберат в малката църква и Шърли Линч, погребалната агентка на Фелтън, реши, че е време да тръгват. Тя извървя разстоянието от катафалката до колата на семейството и почука на прозореца.
— Мисля, че трябва да тръгваме — каза тихо тя. — Готови ли сте?
Пинк погледна Лили, която седеше неподвижно, цялата в черно.
— Скъпа?
Лили кимна.
Шърли Линч тупна с ръка по капака на колата, сякаш да ги окуражи, и се върна при катафалката. Шофьорът обърна бавно пред входа на църквата, след това слезе да отвори задната врата. Лили гледаше как изваждат ковчега и как през това време се събират младежите, които щяха да го носят.
Бяха се отказали от бдение. Ковчегът беше останал затворен през цялото време. Не защото фаталните удари бяха обезобразили главата на Мишел. Кръв почти нямаше. А и Шърли умело и старателно прикри раните. Смъртта беше причинена от вътрешни разкъсвания. Но въпреки че се гордееше с козметичното си изкуство, Шърли ги беше посъветвала, внимателно и простичко, както само тя умееше, да оставят ковчега затворен. „Хората са любопитни“, беше казала тя, свивайки рамене. „Такава е човешката природа.“
Съветът на Шърли се оказа излишен. Лили предварително реши, че няма да позволи да оглеждат детето й.