— Може би сте прав — казах с безразличие на Лодж. Веждите му трепнаха, той се усмихна и смени темата.
— Тази седмица шофьорите от фирмата застават пред съда. Трябва да сте там, за да свидетелствате, предполагам — каза ми той.
— Да — отвърнах, като бъдещият ангажимент никак не ми харесваше.
Всички шофьори, които ме преследваха, се бяха разтревожили от изстрела и от последвалата тишина по радиостанцията. Някои бяха започнали да се оттеглят към Брайтън, други бяха отпрашили към Лондон, а един или двама бяха оставили колите си и тръгнали пеш. Но сравнително бързо всички бяха заловени, защото след указанията, които бях дал на Лодж, полицията бе започнала да слага бариери по шосетата, докато все още слушаха указанията на чичо Джордж. Сега шофьорите бяха изправени пред обвинения от изнудване и тежки телесни повреди до убийство.
Бележките, открити в кабинета на чичо Джордж в твърда папка, надписана с отровен хумор „Бележки за човешки жертвоприношения“, свидетелстваха, че Джо Нантуич е бил намушкан с нож от човека, който носеше моята вратовръзка.
Сега също се изясниха и мотивите на чичо Джордж. Опазването на стария начин на живот в лукс беше нещо непосилно за следвоенния му приход и вместо да изправи леля Деб пред действителността или сам да я посрещне, постепенно беше изразходвал целия си капитал. С последните средства беше закупил „Марконикарс“ и започнал престъпната си дейност. Беше ръководил всичко чрез Фидлър и никога не бе виждал със собствените си очи грубите и отблъскващи резултати от заповедите си. Съмнявам се, че зловещите му нареждания са му изглеждали по-реални, отколкото действията на примитивните варвари, които бе изучавал толкова дълго.
Полицията беше открила ясни списъци, наредени в досиета, обхващащи четири години, за парите, които бе събирал от тероризираните дребни бизнесмени; обикновено срещу името на кафене, магазинче или пивница имаше отметка „убедени“.
Досието за конните състезания беше по-късо и съдържаше списък на пари, чиято цел не бе известна на полицията; но в листа, озаглавен „Джо Нантуич“, всичко бе достатъчно ясно. Беше списък на дати и сметки, от които най-малката бе сто лири стерлинги. Отдолу имаше дебела черта, придружена с думите „Сметката приключена“, изписани с ясния почерк на чичо Джордж.
Когато Кейт си тръгна, представителите на пресата се пръснаха. Веселбата бе свършила.
— Готови ли сте да тръгвате? — попитах Лодж. Трябваше да го оставя в Мейдънхед на път към къщи. Той кимна и тръгнахме към колата ми.
Когато съм щастлив, карам по-бързо. Този ден нямах проблем да се съобразявам с ограниченията на скоростта през селата на Съсекс, чиито пътища извиваха като панделки; от своя страна Лодж издържа геройски мрачното ми мълчание, без да коментира нищо половината път до Мейдънхед.
— Госпожица Елъри-Пен — каза накрая той — е била много полезна на чичо си. Всичко, което сте предприемали по време на преследването му, е било докладвано направо от нея. Нищо чудно, че беше така добре информиран за ходовете ви.
Отдавна живеех вече с тази мисъл; но да я чуя от устата на друг човек, за мен имаше неочакван ефект. По гръбнака ми полазиха мравки и нещо в ума ми оживя, като че ли някакъв тревожен звън ехтеше в подсъзнанието ми.
Колата се движеше през горския пущинак. Забавих, извих колата до банкета и спрях. Лодж ме погледна въпросително.
— Какво казахте?… Бях помислил… — казах.
— Какво ви безпокои? — попита той след минута мълчание.
— Случаят е приключен. Няма повече загадки.
— Има нещо друго — поклатих глава.
— Какво искате да кажете?
— Има някой, за когото не подозираме. Някой, пазен в тайна от чичо Джордж. — Въпреки всичко станало, все още мислех за него като за чичо Джордж.