Деветнадесета глава
Почти непоносимото чувство, че завинаги съм загубил Кейт, ставаше малко по-леко с минаването на дните. И все пак тя не излизаше от ума ми. Когато се събуждах сутрин, болката се втурваше, за да развали деня ми; когато заспивах, започвах да сънувам как бяга от мен по някакъв безкрайно дълъг тунел. Мислех, че не е много вероятно да я видя отново, и се опитвах да свикна с тази мисъл.
После, седмица след привършване на съдебното дирене за чичо Джордж, отидох да яздя на състезанията в Банбъри и Кейт беше там. Беше облечена в морско тъмносиньо и около очите й имаше големи тъмни кръгове. Лицето й изглеждаше бледо и спокойно и изражението й не се измени, когато ме видя. Бе застанала пред стаята за претегляне и ми заговори, щом се приближих.
— Алън, мисля, че трябва да ти се извиня за това, което ти казах онзи ден — думите очевидно й струваха усилие.
— Няма проблем — отвърнах.
— Не… не е така. Мислех си за това, което каза, за децата, принудени да отиват на училище със специалист по джудо… и разбрах, че чичо Джордж е трябвало да бъде спрян. — Тя млъкна за момент. — И не е твоя грешка, че леля Деб почина. Съжалявам, че тогава ти казах така. — Въздъхна, като че ли бе изпълнила непосилно тежко задължение.
— Дали би толкова път само за да ми кажеш това? — попитах.
— Да. Тревожеше ме, че бях толкова несправедлива.
— Скъпа моя, чудесна Кейт — казах и мракът от миналата седмица започна да се пръсва като сутрешна мъгла, — бих дал всичко възможно да не беше чичо ти Джордж, повярвай ми. Погледнах я отблизо. — Изглеждаш много слаба. Яла ли си нещо днес?
— Не — отвърна едва чуто.
— Трябва да обядваш — казах и като не й дадох възможност да откаже, я хванах за ръка и я поведох бързо към снекбара. После я гледах как се храни, отначало бавно, но после с нарастващ апетит, докато по страните й изби малко цвят и се долови слабо ехо на предишната й веселост в начина, по който се държеше.
Заемаше се с второто си парче горещ пай с дивеч, когато каза с дружелюбен тон:
— Бих желала и ти да хапнеш нещо.
— Ще яздя — отвърнах.
— Да, знам. Видях във вестника. С Лъч, нали? — попита тя между две хапки.
— Да — отвърнах.
— Ще внимаваш, нали? Той не скача много добре, казва Пит.
Погледнах я с възторжено учудване и тя силно почервеня.
— Кейт! — възкликнах.
— Ами… мислех, че никога няма да ми простиш за отвратителното ми държане. Прекарах най-гадната седмица в живота си, като съжалявах за всяка казана дума. Но накрая се съвзех. Опитах се да си внуша, че ще съм много щастлива, ако повече не те виждам, но вместо това ставах все по-нещастна. Аз… аз мислех, че няма да искаш да ме видиш още веднъж след Брайтън. Реших, че ако искаш да разбереш колко съжалявам, трябва да дойда и да ти кажа, а след това да видя как… как ще реагираш.
— Как очакваше да реагирам?
— Мислех си, че ще бъдеш надут и хладен, и нямаше да те упреквам. — Тя набута грамадно парче хрускав пай в устата си.
— Ще се омъжиш ли за мен, Кейт? — попитах.
Думата „да“, произнесена от нея, не се чу много ясно, защото устата й беше пълна и трябваше да сдъвче първо храната си. Почаках търпеливо, докато свърши с пая, и после известно време, докато хапне парче сирене и препечен хляб.
— Кога си яла за последен път? — я попитах, когато най-после свали салфетката от себе си.
— Не помня — погледна ме с нова радост в лицето си, зад която все още личеше старата тъга, и ясно разбрах от бележката за Лъч — първата загриженост, която бе показала към мен, — че тя наистина беше пораснала.
— Искам да те целуна — казах.
— Конните състезания не са предназначени за срещи на любовници, които отново са се сдобрили — каза тя. — Какво ще кажеш за един конски фургон?
— Имаме само десет минути — отвърнах. — Участвам във втората гонка.
Без да се бавим, се намъкнахме във фургончето на Пит. Грабнах я в ръцете си и този път открих, че устните на Кейт не ми отговарят по сестрински начин.
Десетте минути минаха като секунда, а гонката не можеше да чака. Върнахме се обратно и отидох при кантара, после облякох екипа си, като оставих Кейт, която изглеждаше малко отнесена, когато сподели с мен, че се чувствала като слънчасала.
Яздех за първи път след съдебния процес за чичо Джордж. Огледах съблекалнята с познатите лица, като отказвах да повярвам, че един от тях е посредникът, причинил в крайна сметка смъртта на Джо. Може би Лодж беше прав и съзнанието ми просто отказваше да приеме този факт. Веднъж бях харесал и чичо Джордж. Дали под нечия друга приятелска външност щеше да се разкрие озъбена крокодилска паст?