При втората обиколка Адмирал вече водеше с няколко дължини. Очевидно, щом го е видял, че преодолява предишното препятствие, работникът е опънал жицата до вътрешния страничен стълб и здраво я е увил. Почти невидима, на шейсетина сантиметра над брезовите трупи, изпъната като струна, вероятно се е оказала точно пред гърдите на засиления за скок Адмирал.
Хладната пресметливост, с която бе извършено това злодеяние, ме изпълни с ярост. Не знаех, че това тежко чувство ще ме преследва седмици наред.
Когато се е блъснал в жицата, конят може би я е скъсал или пък тя се е развързала — нямаше как да узная със сигурност. Но ако се съдеше по факта, че се е навила на кълбо и няма откъснати парчета, можеше да се предположи, че при падането си конят е повлякъл по-хлабаво вързания край със себе си. Зад мен имаше още седем коня и никой от тях не пострада. Очевидно и те като мен бяха прескочили благополучно останките от заложения капан.
Напълно възможно бе да се приеме, че служителят по поддържането е абсолютно откачен — не беше съвсем изключено, — но в противен случай единственият логичен извод бе, че срещу коня и ездача му е извършено покушение. В този участък на Бил — точно според предвижданията бе излязъл начело — понякога му се случваше да води и с двайсет дължини, а зеленият и червеният цвят на екипа му лесно се различаваха дори и в мъглив ден като този.
Когато стигнах до тези заключения, тръгнах обратно. Започваше да се стъмва. Не бях усетил как минава времето. Възнамерявах да уведомя отговорника по надбягванията за откритието си, но когато най-после се добрах до централната сграда, всички с изключение на пазача си бяха заминали.
Пазачът — възрастен, кисел човек, който непрекъснато примляскваше с устни — ме уведоми, че не знае къде мога да открия отговорника по гонките. Видял управителя на хиподрума да потегля с колата си към града преди пет минути. Но не знаел къде отива, нито кога ще се появи отново. Затова пък имал да се грижи за цели пет отоплителни котлета, плюс централното, а пък мъглата влошавала бронхита му. И с тези думи пазачът се отправи бавно, но решително към потъналата в тъмнина централна трибуна.
Не знаех какво да правя. Смятах, че съм длъжен да разкажа на някое от длъжностните лица за откритието си. Но на кого по-точно? Разпоредителите, които присъстваха на днешните състезания, пъплеха някъде с колите си в мъглата на път за дома. Управителят си бе заминал, стаята на надзираващия гонките бе заключена. Сигурно щяха да минат часове, докато издиря някого и го убедя да се върне на хиподрума, да отиде по неравния терен до мястото на произшествието… После естествено щеше да има всякакви спорове, повторения, изявления. Изобщо нямаше да успея да се измъкна оттук.
А пък в момента Бил се бореше със смъртта в болницата на Мейдънхед и горях от желание да разбера дали ще спечели битката. Сила, на която бях обещал да отида там възможно най-скоро, я очакваха тягостни часове на мъчителна неизвестност. Вече бях закъснял достатъчно. Жицата, скрита в мъглата и здраво вързана за брезовия стълб, можеше да почака до утре. Бил обаче може би нямаше да ме дочака.
Ягуарът на Бил стоеше самотен на паркинга. Качих се в колата, включих светлините и фаровете срещу мъгла и потеглих. Завих вляво при входа, предпазливо изминах пет километра по шосето, отново свих вляво при реката, покриволичих из еднопосочните улици на Мейдънхед и най-после пристигнах в болницата.
В ярко осветеното преддверие щъкаха какви ли не хора, но никъде не открих Сила. Попитах портиера.
— Аа, госпожа Дейвидсън ли? Съпругата на жокея? Потърсете я в чакалнята. Четвъртата врата вдясно.
Така и направих. Първо забелязах огромните й очи и тъмните сенки, които се бяха появили под тях. По измъченото й лице не бе останала капчица кръв. Беше си махнала и кокетната шапчица.
— Как е той?
— Не знам. Единственото, което ми казват, е да не съм се тревожела. — Очите й се напълниха със сълзи.
Седнах до нея и хванах ръката й.
— Толкова ми олекна, като дойде, Алън — благодари ми тя.
Малко след това се появи млад лекар с увиснали на врата му слушалки.
— Вие сте госпожа Дейвидсън, нали… — поколеба се той. — Влезте при съпруга си.
— Как е той?
— Не е… много добре. Правим всичко възможно. Вие роднина ли сте? — обърна се към мен той.
— Приятел. Изчаквам да откарам госпожа Дейвидсън у дома.
— Аха. Ако искате, вместо да стоите тук, можете да се върнете. По-късно през нощта.